Теодора Димова и „Майките“ – играта на майки и деца

В романа си „Майките“ Теодора Димова успява да събере цялата душевна и материална беднотия на българското след-преходно семейство в 200 страници. Да натъпче в един роман цялата самота и болка на едно объркано поколение ,,нови“ хора, които са самотни деца на самотни родители, чиято самота се изражда в дълго потискана агресия и злоба. Някъде по трасето между ,,преди“ и ,,след“, между ,,тогава“ и ,,сега“ зее огромна дупка.

Самата Димова споделя, че започва да пише романа „Майките“ след като през 2009-та година две четиринайсетгодишни момичета в Пловдив убиват своя съученичка и след като случаите на насилите от деца към деца нараства. Къде е пропукана тръбата? Защо съвременния тийнейджър е толкова озлобен и дали зад тази озлобеност не стои зле прикрита самота и отблъснатост? Къде е семейството в тази картинка? Тези убийства са очевиден и крещящ знак за проблем, чиито корени са някъде много дълбоко в психиката на децата. И въпреки, че тяхното намиране и идентифициране е болезнено трудно, Теодора Димова опитва да го направи.

„Майките“ е тъжна книга. Ако читателят не намери своята история вътре, то със сигурност ще намери история, близка до тази на свой приятел или роднина. Такъв, на когото ,,новото“ време не е донесло свобода, а хаос. Такъв, който трябва да гледа болния си родител. Такъв, чиято майка трябва да гледа възрастна жена в Кипър, за да има какво да ядат. Който е нежелан от семейството си. На когото му се е наложило да порасне преждевременно, защото майка му е болна. Който няма пари за учебник. Такъв, чиито родители нямат необходимите пари за мечтаното образование. Какъвто е всеки един от нас. 

Играта на майки и деца 

Романът на Теодора Димова е структуриран нестандартно, но логично. Историята се развива от края към началото. Всяка една глава представляла интервю на всяко едно дете-герой в романа и включва личната му история плюс отношение към настоящите събития без да става съвсем ясно коя е Явора и какво се е случило с нея. Разказите на децата са накъсани, често написани без препинателни знаци, задъхани и искрени. В тях те споделят всичко за семейството си или за липсата на такова. Чак в последните глави разбираме, че тези деца са на разпит, провеждан от психолози и че се води следствие по случая с убийството на Явора – тяхната учителка. Явора, която всички те са обичали. Явора, която им е била приятел и в един момент взема решението да ги изостави.

Убежище?

Един клас е толкова привързан към класния си ръководител, че когато той трябва да ги напусне, те приемат това като лично нападение, като съзнателно причиняване на болка. Явора, която е била винаги до тях, техен най-добър приятел, техен защитник, техен спасител, си отива. И децата изпадат в ярост. Но не към Явора. Те не осъзнават, че са ядосани на пияните си бащи, на отсъстващите майки, на разрушените си семейства, на глада, на мизерията, на безпокойството, на живота си. И се отбраняват и се защитават по единствения начин, който им е останал – насилието. Те нямат убежище, но компнеят за такова. Те са объркания хаос, те са резултата на липсващата връзка родител-дете. Тези деца са годините спотаяван гняв и разочарование. Те са децата на  майките.