Керет в рамките на Седем добри години

„Нещо за почти отчаяната човешка нужда да откриваш доброто в най-невероятни места; за желанието – без да разкрасяваш действителността – да не спираш да търсиш ракурси, които ще поставят грозното в по-ласкава светлина и ще озарят с обич и човещина всяка бръчица ибрадавица по страховитото му лице.“

Не познавам човек, който да обича предговори на книги, особено ако не са написани от самия автор или от преводача. Самата аз неведнъж съм ги прескачала, за да нагазя директно в книгата и след като я прочета (и прочетенето ми е харесало), се връщам в началото и се запознавам с предговора. Един от редките пъти, в които реших да подходя последователно, се оказа и повратната точка в читателския ми навик. Преди 4 години реших да се срещна за пръв път с автора, когото асоциирах с красиви корици и цветни заглавия.

„Момичето на хладилника“ на Етгар Керет започна по-обещаващо, отколкото си бях представяла. Текстът „Неискрено ваш“ накратко обяснява по какъв начин писателят подписва книги за своите почитатели. Вместо да пожелава клишета на тотално непознати, той предпочита жанра на „художественото посвещение“, което разбрах какво означава точно след като се срещнах с него. Случайност или съдба (не знам), но докато четях първата си книга с разкази на Керет, той посети книжарницата, в която работя. След като патетично изразих очарованието си от срещата с него, скромно му поднесох екземпляра си от „Момичето на хладилника“. Той се засмя и нарисува на нея странна къщичка със странно човече. Беше искрено и художествено. Ще ми се да има как да снимам рисунката и да ви я покажа, но подарих книгата на колежка, която се натъжи екстремно, когато разбра, че е пропуснала среща с Керет.

Следващите години непреките ми срещи с Етгар Керет продължиха и зачестиха. Не пропусках негова книга и негов разказ, но така и нищо не успя да ме спечели така, както „Неискрено ваш“.

Докато не се случиха „Седем добри години“. 

Представете си искрения, честния и прям Етгар. Представете си рошавото му чувство за хумор. Тънката ирония. Социалния реализъм. Представете си малка ключалка, която наднича в личния му живот. А сега си представете, че зяпате през нея. И продължавате да го правите в рамките на 150 страници.

„Когато бях малък, нашите ме приспиваха с приказки. През Втората световна война приказките, с които ги приспивали техните родители, не се четяли от книги, защото книги

нямало, та бабите и дядовците ми си ги измисляли. Когато нашите на свой ред станали родители, продължили тази традиция и аз от много ранна възраст изпитвах голяма гордост, защото приказките, които слушах всяка вечер, не можеха да се купят в никой магазин, те си бяха само мои.“

Досега Етгар Керет ви е разказвал много приказки. Срещал ви е с особняци, особнячки, хора с мечти, хора без мечти, изпращал ви е на странни места и ви е оставял да се чудите какво се случва. Този път ще ви разкаже приказки за себе си, съпругата и сина си Лев. Ще ви заведе на няколко литературни фестивала, ще ви разкаже как му се отразяват тренировките по пилатес и как спортният му екип блести като този на Бекам. Ще ви сподели лични и искрени истории, свързани с произхода на семейството му и какво е да имаш склонност да виждаш свастики по няколко пъти на ден. Ще ви допусне там, където досега само спомените му са върлували. Ще ви научи как се играе на сандвич с пастърма.

„Седем добри години“ не е сборник с къси разкази. Той е сборник с къси спомени, които започват в деня на раждането на сина на Керет. До онзи момент авторът не е имал навика да си води дневник, нито да записва някъде любопитни случки от живота си. Но всички знаем колко са важни първите седем години и колко основополагащи са за живота на едно същество (независимо дали то е човешко, или литературно). В тях Лев се учи защо баща му вече не плаче и защо е плакал много, докато е бил дете. Какви са плюсовете на това да си котка и доколко редно е да злоупотребяваш с вида си.

„– Обичам живота – инатливо се усмихна баща ми. – Ако качеството му е добро, чудесно. Ако не, пак добре. Не съм придирчив.“

Имам чувството, че Етгар изкусно и елегантно възприема житейската философия на баща си и успява да обича живота и в красивите, и в тъжните моменти. В онези, които го карат да се бунтува срещу тези, които някога са мразели прародителите му и днес може би продължават да мразят и него. Керет обича живота в облаците, когато, уютно затворен в самолетна кутийка, успява да се отърси от всички земни събития и да остане сам със себе си. Обича и съпругата си, която пък обича да спори. Обича сина си, обича разказите си. А разказите му обичат него.

Преводът отново е дело на Милена Варзоновцева, добре познана на читателите на Керет и както винаги – представяща го по най-добрия начин. Сигурна съм, че ще познаете чия е корицата. Люба Халева? Да, прави сте. Какво набито око само! Книгата на Керет отново е част от любимата на всички поредица „Кратки разкази завинаги“ на изд. Жанет 45, на които всички дължим познанството си с този чудак.

Има само нещо, което трябва да уточня. В предговора за българските си читатели Керет предполага, че срещата им (под формата на пътуване във влак) ще приключи и няма да се повтори повече. Извинявам се, но това няма как да е вярно. Разбира се, че ще има нова среща.

Сега Етгар е Той. А Той е Аз под формата на къс разказ. Спомен. Литературна снимка. Откъс. Диалог. Една година. Две. Три…

Седем добри години.

*Заглавното изображение е дело на Gabriel Dunmire