Пред вратата се спря. Безшумно взе глътка въздух и след това издиша. Свали от лицето си маската, която цял ден бе стояла на лицето му, и с трепереща ръка натисна дръжката на вратата. Отвътре се разнесе ароматът на дома, искрена усмивка зейна там, където до сега беше стояла фалшивата. Постара се да погали рошавото куче, което подскачаше около краката му и радостно лаеше, развяло уши и опашка.
Наведе се, прегърна рунтавелкото, почеса го зад ушите и бързо влезе в кухнята, за да намери пакета с храна и да му напълни празната купа. После събу обувките си, съблече якето и го закачи до огледалото, дори не се погледна там. Знаеше, какво ще види и нямаше нужда да си напомня.
Включи лаптопа, наля вода в каната и я пусна да се загрява. От шкафа с чаши извади любимата си, сложи и пликче с чай, три лъжици захар и зачака, вгледал се в стената с празен и уморен поглед. Каната изсвистя, с което даваше знак, че течността вътре е завряла.
Напълни чашата си и забърка с лъжичка. После погледна как доволното куче мляска от купата си с храна, приело за нормално, че стопанинът му отново е у дома.
Седна на дивана, вгледа се в монитора на лаптопа, отвори нов текстов документ и в белотата му написа следните думи:
„Какво направих днес, за да променя света?“
Вгледа се в тях, отпуснал се назад в облегалката, и видимо намръщи чело. Понякога му се искаше това да са думи, стоящи пред очите му постоянно. Искаше да ги набие в главите на всеки около себе си. Всички онези мрънкащи и оплакващи се хора, в техните балони, наречени лично пространство.
„А вие, какво направихте днес за света?“
Отговорът му бе ясен: „Какво е направил света за мен?“
С този тон до никъде нямаше да стигне. Гледаше думите на екрана и се питаше: „Ами аз?“
Една енергична топка косми се строполи на дивана до него, постави муцуна в скута му и започна опитите си да заспи след обилната вечеря.
Просто така, поредният епизод от този живот премина в завивките на нощта.
Утринта беше мразовита, след като напълни купата на кучето с храна, застана с гръб към затворената врата, оставил дома зад себе си. Постави маската и излезе навън.
В отровните пари на външния свят придвижването беше трудно, когато мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш дори собствените си ръце.
В индустриалните зони на мегаполиса, наречен столица на човечеството, вече не оставаше много място за дървета и растителност. Всичко беше молекулярно изработено от пречистени частици. Добивани със сложен метод, водещ до цялостното замърсяване на планетата. За това пък вече нищо не липсваше. Гладът бе напълно заличен от историческите книги на бъдещето. Заедно (разбира се) и със слоя защитна атмосфера, заместена сега с още по-тежка, плътна маса дим от кой знае какви ли химикали.
– Добър ден! – чу глас през слушалките си, същият този глас, който му повтаряше едно и също всеки изминал миг от съществуването му извън дома.
– Добър ден! – бе наложително да отговори.
Тогава някъде в мъглата се отвори порта и изведнъж в нищото от прах се появи процеп, един вид мрак в светлината. Прекрачвайки през него, виждаш конците дим, опитващи да погълнат и това пространство, но засмукани от мощни вентилатори изпращани отново навън. Продължи да върви в обширна стая, приличаща повече на хангар, отколкото на нещо разумно малко, за да можеш да го наречеш фоайе. В далечния му край се намираше бюро. На стола усмихната дама взима документ и му поставя печат.
– Заповядайте! – усмивката й толкова фалшива и престорена, че би могла да е само на кукла.
Отново благодари, защото такъв е редът. Влиза във врата зад нея, която се затваря безшумно. Качва се на ескалатор, който ще го отведе до неговото място в тази фабрика, зад неговият компютър, в неговата кабинка, от където ще излезе след 8-те му часа работен дълг.
По средата на почивката му бива привикан в офиса на главния наблюдател.
– Това е рутинна проверка, съжаляваме, че вашият ред бе дошъл по време на почивката ви, което ще се отчете за работно време и ще бъдете допуснат да приключите днес по-рано.
(Разбира се, това не значеше, че ще се прибере по-рано, защото главният транспорт до дома му идваше в точното определено време, когато всички други работници свършваха работа и потегляше точно пет минути след това.)
– Знаете процедурата. Моля поставете ръката си на масата.
С което една игла, закачена за ред кабели и маркучи прониза дланта му. Мразеше това, мразеше болката от него, колкото и неосезаема да бе тя, поради силните обезболяващи, които бяха в една от тези тръбички.
След купищата въпроси, на които бе отговарял без особени усилия или каквато и да е страст, единственият въпрос, който го интересуваше и за който се подготвяше бе:
– Прикривате ли някакъв вид растителност или живи организми у дома си?
– Не. – с равен тон и безпристрастие дойде отговорът. Както десетките други пъти, в които му бе задаван.
Иглата се отдръпна от него, раната – видима, но не течеше кръв. Друг уред се надвеси над него и с тънък лъч светлина прогори отвора и запечата мястото, където е бил прободен.
– Свободен сте. – отрази равният тон на говорещия.
Все още няма коментар.