Новото издание на „Наръчник по саморъчни убийства“ – един от най-добрите съвременни български романи – е вече факт, благодарение на издателство lexicon. Романът излиза за пръв път през 1998 година и печели наградата „Книга на годината“ на фондация „Огнище“. Но това са подробности. Животът на книгата до преди няколко дни се свеждаше до онлайн съществуване в голям сайт за литература. Днес „Наръчник по саморъчни убийства“ се радва на достойно издание, налично в книжарниците.
А е важно тази книга да бъде близо до читателите си. Не само заради литературните си качества. Не само заради факта, че Мария Станкова заслужава да е един от най-четените български автори. Важно е този роман да съществува истински, защото думите, емоциите и посланията в него са непреходни. Те няма да се промеят и след 20, и след 40 години. Женският глас в „Наръчник по саморъчни убийства“ ще крещи дотогава, докато има дори и един човек, който да го слуша.
В книгата на Мария Станкова живее една изтерзана жена. Жена без сънища, без мечти, без приятели и без бъдеще. Такава, която носи върху врата си белезите на робския хомот. А робският хомот е от времето, когато тя е била робиня на някой друг, освен на себе си. Нейният нов живот започва в момента, в който решава да избяга от затвора на онова, което всички останали очакват от нея. Защо да не убие съпруга си? Какво толкова? Нали все някак му е писано да умре, нали нещастия се случват всеки ден, нали всички сме нечии жертви…
Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, принадлежа на всеки, освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени – нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни.
Жената в книгата е смела, наясно със себе си и наясно с останалите около нея. Тъжното е, че тя е дотолкова наясно, че сякаш реализмът е смазал способността й да мечтае и единственото, което й остава са малки мисловни лирически отклонения. В тези отклонения тя си представя малки щастливи моменти – спокойствие, море, безвремие. Иначе онова, което й доставя удоволствие, е отмъщението. Усещането за баланс – ти отхапа част от мен, аз отхапвам част от теб. Ти ме уби, затова сега ще те убия аз.
Жената не бива да бъде мачкана, обезценявана и псувана. Защото тя също умее да псува и да се защитава. „Наръчник по саморъчни убийства“ е брутално привлекателно написана книга за брутални емоции и изживявания.
Магията се разваля, красивите замъци са от плат, великолепните костюми миришат на пот и нафталин – точно като в живота. Грозотия. Няма да се задържа дълго. Изключено е. Плача непрекъснато. Не мога да спра да рева. Слушам само за недъзи и нерадостна старост. Разболявам се и остарявам. Заприличала съм на учебник по вътрешни болести, към който са прибавени няколко глави от неврологията, плюс половината психиатрия.
