Кафенето - разказ

Кафенето – разказ

април 28, 2017
Категория: Публикации
3 6248 63
Кафенето – разказ

Кафенето – разказ

Какво ли ще стане, ако изчезна?

Дали ще забележи някой?

Дали нещо ще се промени?

Ще спре ли да се върти света или поне да се забави малко? Ще спре ли болката?– нашепваше настоятелно гласът в главата ми. А аз просто не можех да го заглуша. Затова реших да го изкарам от нея. Сега съм тук. В ъгъла, в любимото ми кафене. Претъпкано е с хора, а аз седя на маса с отворения ми лаптоп и чаша кафе. Никой не ме забелязва и това ми харесва. Малките копчета ме приканват да ги натисна, да пиша, да изкарам гласа. Но ръцете ми не мърдат. Очите ми бавно се покатерват от клавиатурата, по лаптопа, чак до седящите хора. Чувствам са толкова малка зад лаптопа. В ъгъла.

Аз съм просто една буква от изречението, един нюанс от дъгата. От тук виждам всеки един човек. Изследвам внимателно всички маси. Наблюдавам хората. Без да ги чувам. Признавам си хоби ми е, но шшт….не казвай на никой- ще ме помислят за откачалка.

Очите ми се спират на четящо момиче. Има къса, къдрава коса и шоколадова  кожа. Тя определено е самотна. Превила се е над книгата и чете замислено. През 3 минути поглежда телефона си. Надява се там да излезе балонче с текст от някого, който и да е, но това така и не се случва. От време на време хвърля по един поглед на хората и се усмихва тъжно на техните усмивки.

В кафенето влизат две щастливи двойки. Две руси дами, облечени елегантно, държащи за ръка половинките си. Единият висок с черна коса, смеещ се на висок глас. А другият – кестеняв с глупава усмивка. Виждаш ли ги? В момента са до касата. Изглеждат толкова щастливи. Явно са доста добри приятели. Те са като един човек. Един щастлив човек. Плачат от смях. Завиждам им. Аз съм сама и объркана. Очите им блестят. Чисто щастие. Чернокосият целува страстно момичето си, а тя се разтапя до него. Как е възможно да са толкова щастливи?

На масата до мен стоят момче и момиче, гледащо влюбено. От тях извира любов. Държат ръцете си.  Момчето става и донася на приятелката си чаша и вади от джоба си красива, малка,червена кутийка. Тя се размива и я поема. Отваря я и го целува по бузата. Той е радостен, заради щастието, което и е доставил. Взима златната гривна от кутийката и я закача на нежната и китка. Тя не спира да се усмихва.

Обръщам внимание на мъж, около тридесетте. На единия му крак стои тефтер, в ръката му има химикалка,която не спира да щрака. Нервен е. Изведнъж хвърля нещата на масата и ръцете му намират косата му. Той скубе русата си коса със затворени очи. Сега забелязвам смачканите листи до него. Той пише. Мисля, че е писател. Харесва ми старомодния му начин на работа. На масата има извадени около 5 различни книги. Погледите ни се срещат. Той е първият, който ме забелязва. Очите му са светли и дълбоки. Мисля,че поне пет минути се бях изгубила в тях. Той накланя глава към тефтера , взима химикалката и започва да пише. Не отмества поглед от мастилото на химикалката, а аз не спирам да го гледам. От време на време намества очилата си и се почесва по тридневната брада. След  часове наблюдение от моя страна и писане от негова, той вади от чантата си двадесетина изписани листи и се зачита. Сигурно хората харесват писането му. Наслаждават му се и живеят чрез творбите му. Живеят животите на героите му. Това е значението да чувстваш, чрез прочетеното, да ти въздейства. Да се замислиш. Да остане белег.  Аз, също го искам. Сама да създам изкуство. Какво е значението на писането, ако не това.

Мисля, че ми стига за днес. Излизам от кафенето. Има милиони хора с милиони чувства. Забелязвам  четворката приятели. Сега са разделени и ги чувам да говорят зад гърба си. Свалят усмивките си като маска и ги заменят с злорадство и злоба.

Виждам самотното тъмнокожо момиче. Към нея тичат викащи хора, носещи балони и подаръци. А тя плаче от щастие и ги прегръща. Днес има рожден ден. Духа свещичките и се смее. Отивам към нея.

-Честит рожден ден

-Благодаря. Коя си ти?

-Аз ли? Аз съм никоя.

Тръгвам бавно по тротоара и се заглеждам по щастливата двойка от кафенето, които седяха до мен. Сега си крещят и момчето дръпва случайно блузата на момичето си. Там се разкрива голяма синина. Върху която стои златната гривна. Той е още по-ядосан и тръгва да ѝ посяга, но тя му казва нещо и той се оглежда. Той отново ще я удари. А после ще ѝ подари нещо. Тя отново ще си помисли,че тя е виновна.

Иска ми се да ѝ помогна. Да я разсмея, да я прегърна, да ѝ дам сили. Ще ми се да помогна на всеки един. Но първо трябва да помогна себе си. Как мога да се чувствам толкова на място и същевременно толкова не на място. Светът е сложен, аз съм сложна. А това са два минуса на едно място .

Май не всичко е както изглежда, а?

Обръщам се в другата посока и се блъскам в човек. Поглеждам нагоре и виждам писателя. Той ми се усмихва. Това е животът. Това е случайността или пък съдбата. Това може би е моят шанс. Помислих си и му се усмихнах.

Автор: Пламена Димитрова, 16 години, младши книжар в Orange Center

3 коментара

  1. Елица Димова
    Отговори

    Много докосваш разказ за истината и сложността на света около нас. Плами, прекрасна си. Твоя разказ е огледало на сърцето и душата ти. Пишеш прекрасно, силно съм впечатлена и съм сигурна, че няма да бъда единствената. Радвам се, че имам приятел като теб. Ти си част от моето изречение, ти си една от буквичките и ако липсваш изречението ми ще е празно. Обичам те!

  2. Илияна Иванова
    Отговори

    Харесва ми развитието на героите в разказа и крайният извод, че не всичко е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Продължавай да пишеш, защото се справяш страхотно!

  3. Мария Любенова
    Отговори

    Чудесен разказ за нещата край нас, които гледаме, но малко от нас ги виждат! Поздрави!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *