„Институтът“ или още един брилянтен психологически трилър от Кинг

Изчела съм не малко от книгите на Стивън Кинг (макар че, честно казано, до никъде не съм стигнала с изчитането на романите му) и смело мога да заявя, че това е сред най-добрите му романи. Съчетава в себе си психологическият ужас на истински добрите му романи, и свръхестествената сила на връзката между група деца – единствените, които могат да създадат такъв контакт помежду си.

В това отношение си мислех за „ТO“ докато четях, както и за „Капан за сънища“ , донякъде и „Сърца в Атлантида“. Кинг често разглежда детската психика в романите си и този не е изключение. Но сякаш става все по-добър, изграждайки връзките между децата в романите си. Да, ще кажете, то е просто още от същото, защо изобщо да си правим труда да го четем? Ами, защото Стивън Кинг не случайно е наричан Краля на ужаса, и не случайно има милиони фенове по света. Онези, които наистина харесват творбите му, са най-вече влюбени в стила на писане – толкова реалистичен, дори да става въпрос за най-невероятното нещо на света, че те кара да почувстваш героите като действителни личности, а действието може и да се развива съвсем в близост до теб – така, че да си свидетел от първия ред. И макар да има творби, които чисто съдържателно да не са толкова добри, пак си заслужават, защото са написани майсторски.

Институтът е тайно зловещо място, където водят деца с дарби, за да могат да ги използват. Всичко е обвито в мистерия и скрито от света. Децата биват отвлечени и се оказват затворени на място, от което никога не си тръгват. Или пък си тръгват? И докато в Предната половина на Института децата са измъчвани с разнообразни експерименти и наказания, никой от тях не знае какво точно ще се случи с тях, когато се oзоват в Задната половина, макар че получават обещания, че щом пoмогнат на Института, ще могат да се приберат при близките си. Нямат и ясна представа защо изобщо са там… но постепенно започват да се досещат.

Когато на едно място се съберат правилните хора, обикновено нещата се получават по правилния начин. Институтът допуска грешка, когато отвлича Люк Елис, макар че не я осъзнава навреме. Той е дванайсетгодишен гений, чийто коефициент на интелигентност надвишава този на похитителите си дори. Институтът прави още една грешка, когато прибира Ейвъри Диксън – изключително силен за възрастта си телепат. Две грешки и връзката, която децата си изграждат с останалите в Предната половина, стават основа за последвалите събития, които никой не е успял да предвиди.

Както винаги Стивън Кинг е изградил един брутално-реалистичен, свръхестествен роман. Въпреки художествената измислица, изложените факти създават усещането за нещо, което е напълно възможно в днешно време. Именно това прави романът толкова добър. „Институтът“ е психологически трилър, който си играе с темите за отвличането на деца и световните конспирации, но и за приятелството, ненавременното порастване, борбата между добро и зло, моралът и липсата на такъв. Темите са многократно описвани – както в неговите романи, така и въобще, но сякаш всеки път има по какво още да се добави, щом става въпрос за Кинг.

Автор: Никол Николова