Дълго се взирах в корицата на „Да четеш „Лолита“ в Техеран“, сякаш очаквах някой неин детайл да ми подскаже как да я опиша. Ами, не съм го намерила този детайл, но се отказах да го търся, защото осъзнах, че колкото и добре да опиша и пресъздам съдържанието на книгата и колкото и епитети и сравнения да използвам, пак няма да успея да изразя всички великолепия на „Да четеш Лолита в Техеран“.
Трябва да си призная, че тази книга не съм я чакала с блясък в очите, както други книги – даже в началото я пренебрегнах и си казах, че не желая да се връщам в училищните си години, четейки анализи и интерпретации на произведения от преподавател и студентите му. Но… сега, както можете да се досетите, съжалявам за това мое повърхностно мислене. Понякога взимам книгата в ръце и в изблик на нежност поизправям гузно извитите ъгълчета, така че да си напомня какво можех да изгубя в подценяването й.
А какво можех да изгубя ли? Поглед над нечия друга реалност, преоткриване и преоценяване на книга, авторовата креативност и идеи за това, как например художествената литературата, в частност романа, е израз на демократичността, а най-вече истинските човешки истории, които трябва да бъдат прочетени не за да може да се успокояваме с чуждото нещастие и да си казваме, че има и по-зле от нас, а за да не допуснем грешките, довели до съдбата на героите. В крайна сметка не е ли това едно от обаянията на художествената литература – да прочетеш, за да знаеш и да не го допуснеш в своя живот.
Все пак трябва да ви разкажа за сюжета, за да добиете контекста на по-горе казаното. Азар Нафизи, авторката на книгата, през 1997 г. емигрира в САЩ, като там написва „Да четеш Лолита в Техеран“, което представлява мемоар за живота в родината й Ислямска република Иран. Книгата започва с това, как тя се отказва да преподава в най-либералния, както тя го нарича, университет в Техеран, за да основе свой таен курс с избрани студентки, в който те да обсъждат заклеймени от цензурата книги.
„Да четеш Лолита в Техеран“ е разделена на 4 части, озаглавени на книгите, които Нафизи и нейните студентки обсъждат. Интересното е, че всяка част, т.е. книга, която обсъждат, кореспондира с вълненията и случките от живота на главните участници в историята. Затова Нафизи определя написаното като мемоар в книги. Тя прави много паралели между коментираните книги и живота и реалността в Иран, като така помага на читателя да разбере и осмисли ироничното, тъжното, болезненото и абсурдното. Никога, четейки, не се почувствах в учебен час по литература, тъй като анализите и препратките към произведенията не са в повече. Но не се притеснявайте, че няма да разберете книгата, ако не сте чели Лолита – или че искате да прочете Лолита, а това ще ви развали изживяването – даже ще ви накара да искате да прочетете още по-силно Лолита.
Иран все още е Ислямска република, а в книгата не става дума само за забрадки и женски неволи, а за действителността в Иран и как тя се моделира от една група от хора, които проектират и налагат своето въображение и своята представа за света върху останалата част. Книгата за някои може да е тъжна, но накрая всички герои намират това, което ги удовлетворява, независимо дали в Иран, или в друга държава. Но Нафизи поглеждат с надежда към Иран, че може да се промени или…че ще се промени.
… открих колко сходна е станала нашата съдба с Гетсби. Той иска да сбъдне мечтата си, повтаряйки миналото, и накрая открива, че миналото е мъртво, настоящето е измама, а бъдеще няма. Не е ли това нашата революция, която дойде в името на общото ни минало и провали живота ни в името на една мечта?
Представяне на „Разкази с неочакван край“
Отвъд кутията – част II
Все още няма коментар.