Взех от претрупаните рафтове с книги именно „Бариерата“ на Вежинов. Почти съм сигурен, че нещо ме придърпваше натам. Обещание, което бях дал на скъп за мен човек. Ето ме и мен, разтворил страниците на „Бариерата“, поглъщащ всички думи с жаден ентусиазъм.
Които ме познават, често критикуват нежеланието ми да чета български автори. Още по-учудени останаха колегите, когато видяха коя книга държаха в ръце.
Незнаещ какво да очаквам, се понесох леко скептично, следващ думите ред по ред и неусетно попаднах в един разказ за егоизма, примесен с приятното опиянение от алкохолните изпарения на заблудата, пропита в главите ни с годините на израстване. Защото невъзможното, поставено ни като такова, остава невъзможно. Един човек не може да чете мисли, не може да слуша музиката само от нотите на бялата страница. Един тежък и обременен човек не е способен да лети!
Учудващо е как в главата на главната героиня открих лудостта на мои познати, а в разказвача и главното действащо лице намирах по нещо от себе си, по нещо от всички ни – прашинката скука изграждаща камъка на безразличието в душите ни. Загледан повече в собствените си страхове, неспособен да види причинените щети от неговите действия.
Понякога една дума за утеха може да спаси и най-крехкия живот.
Така постепенно осъзнах, че между редовете на „Бариерата“ съм се замислил дълбоко за нашето отношение към реалността и как си въобразяваме, че знаем каква е тя. А бариерата е там, за да показва границата на сегашното ни състояние, сегашното развитие, което сме достигнали и БАРИЕРАТА е там, защото сами сме си я поставили. За което си оставям един кът от сърцето си, където скатавам тези безценни спомени, останали ми от новела, която по някакъв начин стана мой приятел. Достави ми Déjà vu-то, че съм бил на тези страници и преди. Сподели ми възможността да прескоча и собствената си бариера. Благодаря ТИ, че ме посъветва да прочета „Бариерата“ на Павел Вежинов.
Все още няма коментар.