Спомням си ясно края на март 2010-та година, когато телефонът ми звънна и женски глас ме покани на интервю за работа в книжарница Orange Center. Денят беше особено слънчев и зелен, аз пътувах към Ямбол и си казах „Супер! Успях!“. И макар обаждането да беше просто покана за среща, аз вече знаех, че това ще е новото ми работно място.

Започнах работа с ясното съзнание, че знам много и че ще се справя лесно. Мислех си, че почти няма да има на какво да се уча. Е, още на втория си работен ден разбрах колко далече от истината съм. Сблъсках се с бруталността на факта, че съществуват жанрове, чиито характеристики са ми ясни, но никога не съм се интересувала от тях. Че авторите, за които не съм чувала никога, са повече, отколкото съм предполагала. Запознах се с езотериката, книгите за бременни, издания за самолечение, приложна психология. А, признавам, дотогава не бях проявявала желание да се информирам за чакри, мудри, самовнушение или НЛП… Спомням си как клиент ме пита за книги на Роберто Савиано, а аз го погледнах отчаяно, защото нямах идея кой е.

По онова време не знаех, че няма нищо лошо в това да не знаеш.

Лошо е нежеланито да се научиш.

Така че започнах да уча. Бързо свикнах да приемам с усмивка негативните коментари, отнасящи се до „книжарниците по моловете“. Работата ми беше да помогна на повече книги да стигнат да повече хора. Какво значение имаше дали го правя на улицата, в мола, онлайн или в някое провинциално читалище?

Бързо свикнах с факта, че повечето клиенти имат литературни предпочитания, които не споделям. И пораснах. Растях в книжарницата и с всеки следващ ден осъзнавах все повече, че всеки има право на вкус, на липсата на такъв, на лошо настроение, на незнание или на прекалено знание. Научих се, че, за да се издават некомерсиални издания на високо ниво, трябват пари. А тези пари често идват с продажбите на масови заглавия. Научих се, че личното мнение си е лично. И че това е чудесно.

След година и половина работа в Orange Center The Mall ме повишиха и станах секторен управител в Orange Center Сердика. Въпреки че отговорностите ми бяха нови и повече, ги приех уверено и с желание. Започнах да гледам на работата си още по-лично, да прекарвам още повече време с идеята как да стана по-добра в това, което върша и как да помогна на новите книжари да бъдат по-добри. Обичах (и все още обичам) да въвеждам нови колеги в работата. Да им разказвам за книгите, за клиентите и за книжарниците. Да им споделям как се влюбих в работата си. Да им обяснявам колко е важно да обръщат внимание на всеки, влязъл в книжарницата, защото така ще научат още повече за книгите. И в пътите, в които успея да предам и една трета от ентусиазма си, знам, че съм си свършила работата добре. Останалите случаи ме карат да търся пропуски в механизмите си на работа и да опитвам да ги развия.

С повишаването на отговорностите и новите позици, които заемах, се учех на все повече неща. Понякога бях неуверена, но единственото, което ми оставаше, беше да надскоча онова, което си мисля, че мога, и да направя онова, на което реално съм способна.

Orange „на Графа“ се превърна в мой втори дом. Започнахме да организираме литературни четения и представяния на книги в кафе-книжарницата. Запознах се с чудесни хора и започнах да се чувствам все по-добре на мястото, където се намирам. Започнах да вярвам повече в себе си и да обичам работата си още по-силно. Сблъсках се със стотици типове читатели и се научих да чета между редовете им.

Предполагам, че голяма част от четящите този текст ще сметнат, че преувлечичавам и описвам работата си по пресилено романтичен начин. Такъв вид хора най-вероятно ще се чувстват неудовлетворени на мое място. Но, позволявам си да предположа, че същите тези хора ще се чувстват неудовлетворени навсякъде. А защо аз обичам работата си?

Нека ви го представя така – обичам работата си, защото:

• съм сред книги ВСЕКИ ДЕН;
• съм сред хора, които четат книги, ВСЕКИ ДЕН;
• работата с клиенти ме научи на търпение, с което не съм вярвала, че разполагам;
• научих повече за литературата и четенето, отколкото университетът някога успя да ме научи;
• тя (работата) ме стимулира и амбицира;
• се чувствам в свои води на работното си място;
• се превърнах в книжен детектив;
• имам директен достъп до най-новите книги на пазара;
• искрено харесвам колегите си и работната обстановка;
• се гордея с това, което правя и с фирмата, в която работя;
• и още толкова, толкова други неща…

Близо 6 години по-късно от онзи ден през март, когато от Orange ми се обадиха за интервю, работата ми е свързана с всички книжарници от веригата. Удоволствието и предизвикателствата в книжния бизнес не са ми омръзнали. Негативното отношение, което понякога срещам, не ме е отказало. Не се обиждам, когато някой говори пренебрежително за книжарниците в търговските центрове. Много добре знам колко много книги успяват да намерят пътя си до клиента всеки ден. Не се срамувам от хората, които си купуват Хорхе Букай, нито от тези, които го презират и с гордост си купуват Херман Хесе. Нямам проблем и с факта, че поредицата „50 нюанса сиво“ е най-продаваната за 2015 година. Наясно съм, че винаги е имало развлекателна литература и че тя винаги ще е по-търсена от сериозната. Наясно съм, че предлагането определя търсенето.

Но също така се опитвам и да направя промяна.

Затова и ако дойдете да търсите книга на Ян Ван Хелзинг, ще ви я дам с усмивка. Но ако ме попитате за препоръка, ще бъда искрена и ще си тръгнете с „Граматика на цивилизациите“.