Вълшебство и приказност в „Мебет“

Романът „Мебет“ на руския писател Александър Григоренко е един от най-новите романи на изд. Лабиринт. Оригиналът на руски излиза през 2015 година, а българският му вариант е първото му преводно издание. „Мебет“ е вълшебна приказка, която се развива в руската тайга и носи атмосферата на нещо не от този свят – нещо много по-красиво и по-могъщо от всичко, което сме виждали досега.

Историята в книгата се съсредоточава около живота на Мебет – силен, смел и самоуверен мъж, който никога не е срещал провала, истинската заплаха на смъртта или тревогата. Това кара всички около него още в ранен етап от живота му да приемат, че той е богоизбран и да започнат да го гледат със страх и неприязън. Така той получава прозвището любимец божи, както и тежката трънена корона на живото божество. Всичко това е потънало в безметежната прегръдка на снежната тайга и суровата ѝ природа.

Формата и жанрът на „Мебет“ са достатъчно сложни, за да станат обект на дълго обсъждане. В този текст обаче ще наричам книгата роман (с известни уговорки), но ще я анализирам като вълшебна приказка, тъй като съдържа много нейни елементи – силния, митологизиран герой; тайнствената тайга, в която се крият свръхестествени сили; вярното животно-приятел, което се проявява като още по-верен другар в нужда; пътуването на героя между тоя и оня свят; саможертвата…

По традиция приказките се случват в един неназован времеви хронотоп – и създават дистанция между героите и читателя, която е нужна за по-голям ефект на историята. Колкото по-далечни са персонажите и онова, което им се случва, толкова повече действията им и поуките от тях изглеждат по-устойчиви и каноничи. Така от самото начало срещаме Мебет през очите на онези, които гледат на него със страхопочитание и завист – той е такъв, какъвто никога не сме срещали. Такъв, какъвто никога няма да бъдем. Такъв, за какъвто само сме чели. 

Мисля да разгледам романа в неговата цялост, така че ако имате намерение тепърва да го четете и не бихте искали да разберете детайли, разкриващи сюжета, спрете дотук. Но един съвет от мен – едно литературно произведение е много повече от какво-се-случва-накрая.

Мебет е исполинът, който не се бои от хора, зверове и богове. Красив, смел, горд и всесилен. Съвършеният човек живее в несъвършен свят. Макар и божи любимец, Мебет все пак е човек. Той се храни, ловува, общува, създава семейство, кърви. Но всяко едно от тези действия изглежда като сянка на онова, за което той е предназначен всъщност. Малко неща вълнуват истински любимецът божи. Родовите ценности са важни за него, но родът е повече от кръв и традиции. Той е безропотната принадлежност към идеята за общност и семейство, възможността за онаследяване на величието. Александър Григоренко съсредоточава цялото повествование около героя си и неговата философия. Останалите персонажи сякаш имат единствено функцията да покажат нова страна на Мебет или просто да му дадат поле за допълнителна изява. Това важи до известна степен и за семейството му.

Любимецът божи има семейство, състоящо се до един момент от съпруга и син. Появата на деца не е считана от него за велико събитие. Единствено възможността някое от тях да носи силата му вълнува Мебет. Именно надеждата за неповторимост и свръхсила у сина му го подтикват да проявява черти, присъщи повече на хората, отколкото на богоизбраните. Именно с появата на надеждата пониква и семето на разочарованието. А така се появява и уязвимостта.

– Дали все пак да не делим поравно? Вие ми давате елена, а аз на вас – живота – повтори Мебет.

Светът не е съвършен, но постоянно се ражда и умира, докато не достигне съвършенство. Същото е и с хората в романа на Григоренко. Те се раждат, за да тръгнат по стъпките на рода си, но и за да допуснат нови грешки и да намерят нови отговори. Така, макар и вървящи същата пътека, те проправят нов път. Мебет трябва да се изправи пред най-големите си съперници – боговете и човешкото в себе си. И да проведе битка в отвъдния свят, която може да му донесе онова, което многократно е отнемал от други – парченце живот.

Руската народна приказка познава много видове на преминаване отвъд и превръщане на главния герой в животно, което умее да лети или използва магически предмети или помощта на духове, за да се придвижи между живота и смъртта (за да се върне евентуално). Всички видове превръщания обаче обикновено се свеждат до пътуване до отвъдния свят. В „Мебет“ истинската история започва в момента, в който Мебет осъзнава, че наистина е бил избран от божество, който съвпада и с момента на първата му смърт. Божеството е наричано Майката то се обръща към героя с женски глас и наистина изглежда, че е изпитвала майчински чувства към него. Именно затова го е дарила с такава сила и му е отнела онези черти, които правят човеците несъвършени и уязвими.

На Мебет обаче не му е отредено нито безсмъртие, нито далечна и очаквана кончина. Любимецът божи е изправен пред смъртта малко след загубата на единствения си син. И така единственото същество, което му вдъхва надежди за бъдещето – неговият внук – остава без закрилник, в ръцете единствено на две жени. Това е достатъчна причина Мебет да се изправи срещу боговете и да поиска невъзможното – да се завърне в своя свят и да живее още толкова, че да подсигури бъдещето на внука си.

Тайнствената гора – завръзката на историята винаги включва беда или проблем, често обвързан с тръгването на път. Самото напускане на дома, излизането извън мястото на спокойствие и сигурност, предполага случването на нещо необикновено. В гората героите се срещат с различни същества, които могат както да му погомгнат, така и да му попречат в изпълнението на задачите. Това е мястото, където са съсредоточени магическите сили, в случая на Мебет – зверовете и боговете. В романа гората е първо мястото за лов – в нея той не признава граници и ловува хора и зверове. Първите му срещи в тайгата са лесни, често весели за него и винаги завършващи с чужда смърт.  Там живее и вещицата, (друг неизменен елемент на вълшебните приказки).След това обаче смъртта се доближава до него, засягаща и някои от най-близките им и същите зверове, на които Мебет е посягал, сега посягат на живота на децата му. 

Но дори боговете не могат да контролират душата. Тя е толкова силна и плътна, че има дори физическо проявление. Душата, напуснала тялото, запазва облика на притежателя си, запазва и спомена на неговия живот, след което заживява свой собствен живот. Душата е онова, за което се водят всички битки в душата. Милостта и човечността са онова, което я спасява.

Но ще ти кажа какво знам. Ако ти е останала вода колкото за една глътка, допий я, ако ти е останало място колкото за една крачка, направи я. Ако ръцете и краката още те слушат, трябва да вървиш. Дори и да са ти останали дни колкото да се прибереш у дома и да умреш, трябва да ги доживееш тези дни.

Преводът на „Мебет“ е дело на Емилия Масларова. Всяко изречение звучи като послание от магически друг свят. Атмосферата на книгата е внушителна, а всяка една от тези 200 страници засилват усещането за нещо истински специално, което човек улавя още при първата си среща с изданието. Корицата пък е дело на Иван Масларов и семплата й образност говори достатъчно сама по себе си.

Подобно на приказка „Мебет“ унася бързо читателите си в безтегловното пространство на унеса и загубата на представа за времето. Книгата е кратка, но историята е дълга и обречена на безкрайност, защото легендата за Мебет тепърва ще обикаля тайгата и чумовете. Стилът на Григоренко е като пресен сняг – погледнеш го и видиш простотата на чистотата, но решиш ли да престъпиш в него – затъваш до колене в дълбокото.