Смрък – Тери Пратчет

От няколко книги насам се усеща ръката или по-точно – думите на някой друг. Пратчет и неговата основна идея се запазват, но са развити с подтика на второ съзнание. Дали е дъщеря му, жена му, неговият помощник, или незнайна тайнствена сила, която му помага, не зная. Това, което чета, ми харесва и се надявам, че след време ще мога да се докосна до изцяло авторско произведение на човека зад кулисите.

В „Смрък“ има продължение на една тема засегната още при „Невиждани академици“. Отрязваме фантастичното, измисленото и видовете раси в свят, създаден от въображението на, ДА, гениален човек и заменяме всичко с нашата реалност. Признайте си честно, какви са искрените ви мисли за някои народи? Да се върнем към фантастичното, защото там не могат да те нарекат расист, защото мразиш гоблините. Та те дори не са мислещи и имащи права същества. Избутани в дъното на съществуването, мислещи се за боклук, добре напоняно им, че са си такъв, та дори тяхната вяра е изградена около това, че някой някъде, някога е сторил нещо толкова ужасно, та те трябва да носят своят кръст до края на дните си, до последният от тях. 

Как трябва да те смачка животът, до къде трябва да те притисне, за да стигнеш до самото заключение и да вярваш в него, че ти си боклук, че ти си най-долното и безсмислено нещо в света, че си нечия божествена грешка?!

И отново –  Ваймс среща богати и самозабравили се магистрати, които смятат, че те са закона и законът служи на тях. Но не и за това ченге, защото въпреки всичките си титли, той остава ченге, обучено на улицата и водено от това, в което вярва.

Ваймс стои в мракa на гоблинската пещера и си мисли за мъртвата гоблинка и нейния съпруг – примирен, спокоен, без следа от гняв. Замисли за Сибил и какво би сторил на този, който дръзне да я нарани. За гоблините дори надеждата за правосъдие съществува във фантазиите на някой глупец, реалността е дупката, в която живееш в дъното на еволюцията, докато си известен като вредна напаст, гонен и мразен от всичко и всички. Те не са окачествени като хора или мислещи същества, за това могат да бъдат продавани, откупувани и въвеждани в робство, животни.

„Погребалната процесия се беше изнизала през отверстието и двамата полицаи останаха насаме, но усещаха кипящата наоколо дейност. Старият гоблин ей така, както си стоеше, беше споменал сякаш като лирично отклонение, че жената му е съпруга. Дори не беше повишил глас! Ваймс нямаше да може да стои така, ако на земята пред него лежеше тялото на Сибил, и със сигурност нямаше да бъде вежлив, дявол го взел, с разни гоблини, дето му се мотаят в краката. Как изобщо се стига до там? Как животът те смазва до такава степен?“

Сега ще си кажете, че ние живеем в свободна страна и робството вече не съществува, не и във формата, която е имало преди. Обаче все повече се убеждавам (особено в днешно време) че омразата на човека към човек може да придобие  своята най-истинска форма, когато към мързеливият бива подадена ръка за милост от нуждаещия се.

Ето, че Ваймс поема тази ръка, да… много по-мръсна от мръсно и с нокти, които биха ужасили всеки един нормален човек, но върху слабо и едва крепящо се тяло от същество искащо единствено „За кон!“ Закон, които никога не е притежавал, права, които никога не е имал и милост, която никога не е получавал.

Не искам да казвам, че това е книгата на книгите, че ще я разберете, както аз съм я разбрал, че ще я харесате и че прилича на другите му книги.

Малко по малко хуморът бива изместен от много сериозни чувства и емоции. Светът на диска започва да се превръща в една доста по-малко фантастична и повече технологична вселена. За да можете да разберете какво имам  предвид, ще се наложи да започнете от самото начало: „Цветът на магията“, да преминете през „Стражите! Стражите!“, да обиколите света с „Вещици в чужбина“, да изпаднете от ръба му заедно с Ринсуйнд, да поддържате мечтите на децата както СМЪРТ замества Дядо Прас. Послушайте музиката с камъни и вижте раждането на подвижните образи, за които събития ще прочетете в безпристрастния вестник и истината ще възтържествува, но под диригентството на Ветинари. И ако съм пропуснал нещо, напълно умишлено е, защото винаги има още и никой никога не остава един и същ, както светът на Пратчет никога няма да е същият от първите редове на първата му книга, така и вие никога няма да сте на 15 г. и да се сблъскате с тези думи и хумор.