Счупено тяло – разказ

Днес в Orange center Блог ви представяме разказа „Счупено тяло“ от Елена Борисова

Онзи сън ме измъкна от мястото, където се срещахме, за да се разкъсваме. Вцепенеността на тялото поемаше тъмнината на сенките от стаята, а изпъкналите очи гледаха навътре към лабиринтите на мозъка, готови да се изтекат заедно с потта, заедно с отровата на кошмарите. Това упражнение се повтаря всяка нощ. Минава два часа. Луната се блъска в прозорците и осветява на решетки две от стените. Задухът е нетърпим. Няколко хапчета ще стабилизират състоянието, в което се чувствах като у дома. Една година от последната ни среща…  продължавам да се движа като дете, което току-що прохожда… Продължавам да вися от терасата на седмия етаж, а вятърът като неадекватен любовник не пропуска да се забива в шията ми, стимулирайки безчувствеността на докосванията. Вече не знам кое е минало, кое е настояще, когато придърпвам изживяното в настоящето, все едно се случва в момента, или изобщо не се бе случило.

Как да задържа това същество в живота си и въобще защо се опитвах, когато несъответствието между нашето вчера висеше като прокоба върху всеки опит да преодолея себе си, да простя на слабоумието, в което сетните сили на нервната система си отиваха, оставяйки ме да потъвам в изгнилите спомени.

Всичко ме задушава. Боли. Останките ни са видими само за този, който не е успял да изгради върху тях ново начало…  Болката ми беше нужна, желаех я, никога не беше достатъчна. В такива моменти, надвесена над собствените си бездни, прекрачвах парапета и се озовавах от външната му страна. Позната тръпка. Погледът се плъзваше по чернотата на поляната и се задържаше в съседните блокове. Вината за това, че все още дишах, ме полагаше на ръба на отчаянието, където специфичният гробовен дух на желанието по онези ръце се отлюспваше от съществото ми, от всяка докосвана част, и се опитваше да преодолее стените на нечие безразличие.

Единствено близостта ни във фантазиите разклащаше нормалното функциониране на тялото, въплътено в безплътността на докосванията, на две топлини, вплетени в усмивката на нереалното, поемаща отговорността за контакта. Поне нещо трябваше да поеме тази отговорност. Често сънувам, че другата част от мен се отдалечава и непрекъснато търся равновесието в очертанията на другия къс, който се обособяваше като самостоятелен субект. Този изчерпателен подтик към цялостност, към нова система, преминаваше в забрана за сливане. Това беше процес съответстващ на раждането, но и на абсурдна операция по напластяване на несъвместими идентичности и желание за двуполовост на душата.

Вълнуваш се, когато неуловимият темперамент на любимия човек се изплъзва покрай зрителните ти рецептори, обичаш незадоволеността, която те кара да се чувстваш жив. Човешкото същество е мазохистично, търси раните си и рови в тях, за да докаже на себе си, че може да преживее всичко. Искаш да се изгубиш в това изживяване и се надяваш, че някой ще успее да те задържи, да те вдигне от бездната му, където пропадаш бавно, но се оказваш затиснат между стените на лъжата, зад които всичко е кухо.  

В подобни моменти крайниците ми започват да омекват, като след любовен акт. Събличам всичко, което ми пречи да дишам, само кожата не мога да махна. Отразявам се в прозореца, който ми връща образа във вид на нещо докосвано. Галя отражението. Прозорецът е студен. Насочвам дясната ръка към себе си. Дясната ръка изглежда обиграна. Стъклото се чупи, разхвърчава се навсякъде. По ръбовете му потича кръв, която на зиг-заг набира инерция към дървената, прогнила дограма. Втренчването в малките стъкълца, забити между кокалчетата на пръстите, е дозата внимание, която мога да си позволя. Ако очите ми бяха плътта на други очи, щяха да се влюбят в напуканото си отражение… щяха… махам стъкълцата, удоволствие, което не пропускам да отбележа с поредния белег, който след седмица ще напомня за себе си. Пареща кръв. Взимам снимката скрита под възглавницата. Очите ми бяха останали в други очи, изгаснали заедно. Остана като злокачествен израстък в живота ми, който, докато дишам, ще принасям в жертва, заедно със всяка част от себе си.

Главата пулсира от напрежение, от впития в кожата алкохол. Ще продължавам да се сливам със снимката, докато не ни раздвоя. Декомпозирането на равновесието в този момент, като объркана партитура се разлиства в непонятността на думите „бъди ти мое тяло и всяка част от тебе”, използвани за преграда между устните. Засмуквам изцяло показалеца и средния пръст на дясната ръка, започва да ме боли, започвам да ни достигам. Обхващам зърното на едната гърда и с кръгови движения, на математик лаик, усилвам натиска върху нея. Пулсирам, раната също, инстинктивно разтварям бедра, между които се намества единствено въздухът…