На западния фронт нищо ново. Обратният път – ревю

Гледали сме за война, слушали сме за война, чели сме за война до такава степен, че поредния щам на зимния грип ни притеснява повече от нея. Защо ли? Защото повечето сме имали късмета да я избегнем през отрязъка си от живот – чели сме за нея в учебници по история или слушаме по новините за нея. Но войната е нещо непредсказуемо, като следствие от човешки действия, и ако има по-красноречив неин очерк от учебниците по история, то това е книгата „На западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“.

Авторът на книгата, Ерих Мария Ремарк, не е бил далечен наблюдател, а реален участник в събитието, наречено Първа световна война – основна тема в книгата. Ремарк e бил част от бригада на фронта, която издига бункери, мрежи и др. съоръжения, но бива ранен и категоризиран като негоден за служба и изпратен вкъщи. След травматичните събития по време на войната той започва да пише книгата „На западния фронт нищо ново“ като самотерапия за угнетената си психика. Но смият факт, че книгата става популярна, въпреки многобройността на подобни романи в поствоенна Германия, доказва полепналата по страниците и думите истина и болка, откровение и бунт, които са твърде ярки, за да не се забележат.

Книгата разказва за група младежи, все още тийнейджъри, които преждевременно са се превърнали в старци, не заради ежедневието на фронта, което може да бъде както неочаквано, така и монотонно, а заради съзнанието им, което няма да бъде вече фриволно, детски отвеяно, инфантилно, блуждаещо в мечти или просто младо – те никога няма да си върната погубените години на юношеството, защото войната ги е ограбила, но и обременила със спомена за много мъртвешки лица.

Паул, който е разказвачът, и неговите другари представляват не просто някакви деца, които си играят с пушки. Тези войници са програмирани като машини да убиват и парадоксът е, че те са същевременно деца, които ако доживеят до края на войната, ще трябва пак да се върнат на училище. Но това е и трагедията в „Обратният път“ – продължението на „На западния фронт нищо ново“- че след училището на смъртта, вече всичко, включително и старото училище със старото учителско тяло, не вълнува фронтоваците.

Но не се заблуждавайте, че трагедията е само една – по-скоро аз не знам как да го опиша с думи. В книгата сякаш всяка една трагедия се сгушва в другите и образуват струпване, чиято маса става толкова голяма и непоносима сама по себе си, че силата на привличане се преобръща и всичко изригва в супернова от емоции и чувства. Но където в Космоса умира звезда, другаде се ражда, така че от този взрив трябва все да ви останат два „хелиеви“ неврона, които при термоядрен синтез да родят нова „звезда“ – мисъл. Моята мисъл е, че хората неглижират дадени събития, понеже са далечни – времеви или географски – и допускат отново да се случат. И сега се случва, макар и за момента нас пряко да не ни засяга. Всичко зависи от нечия дума, но е справедливо това да зависи от нашата дума, а не от думата на един човек или група от хора, както е случаят с „На западния фронт нищо ново“. Защото накрая, от всички „термосинтезирани“ мисли, равносметката е една – че всички са губещи от войната – даже тези, които са оцелели физически, остават психически осакатени.

Не се притеснявайте, че ще трябва да купите няколко пакета носни кърпички – те ще послужат освен за сълзи от тъга, но и от смях, а може да останат и за снеговития студ навън. Всъщност не ви подготвям за 519-страничен маратон по скръб, а точно обратното, защото Ремарк разкрива както уродливостта на войната, така и единствената красива нейна рожба – другарството и сплотеността на войниците, откъдето извират неочаквано свежи ручеи със смях.

„На западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ обрисуват една война не от перспективата на политическите маневри, военните действия и управленските решения, а от перспективата, която учебниците по история изпуска, а именно от човешката, изстрадала гледна точка. И ако до сега сте подминавали тази книга с мисълта: „Поредният исторически роман“, читатели, подарете си малко размисъл за Коледа не само върху миналото, но и върху настоящето.

Автор: Мария Гильова