Исках да напиша текст, в който мои познати да споделят спомените си за някои от романите на Астрид Линдгрен. Оказа се, че повечето от тях не могат да ми кажат повече от имената на героите и че срещата им с тях е била отдавна. Това, разбира се, е нормално и очаквано – колко пораснали деца имат времето да четат книги за малки детективи, разбойнички, всеотдайни братя с огромни сърца или принцове от Земята накрай света? Но Астрид Линдгрен заслужава да си спомняме често за нея, затова моля, нека не я забравяме.
„Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство“. За мен това е достатъчно. Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, значи съм напълно удовлетворена.“
Астрид Линдгрен
Понякога всичко, което ни е нужно, за да си спомним любовта към нещо, е мънично припомняне на магията му.
Астрин Линдгрен е автор на десетки романи, преведени на над 70 езика. Започва да пише сравнително късно, макар да споделя, че винаги е чувствала, че писането я привлича. Освен това твърди, че в книгите ѝ няма скрити послания. В свое писмо (нямам идея до кого) тя споделя, че пише, за да забавлява детето, което живее в нея и може само да се надява, че така доставя радост и на други.
„- Нима искаш да дойдеш? – попита той.
– А ти какво мислиш? – ридаех безутешно. – Не ти ли казах, че винаги ще бъда там, където си ти!“
Започвам с историята на Йонатан и Карл Лъвските сърца. Няма как да не го направя. Напоследък си мисля за тази книга все по-често, мисля си за Нангилима и за могъществото на братската любов. Неотдавна едно момче ми каза, че няма как да усетя книгата истински, защото съм момиче (нищо, че имам брат). Не съм убедена, че е прав.
Това е история за всеки, който има сестри или братя. За силната връзка между тях, за общия им свят и за разтърсващата бруталност на факта, че този общ свят може да бъде разрушен. Едно лъвско сърце е способно да изобрети въображаема страна, която има най-здравите стени, за да пазят братчето му. Едно лъвско сърце може да понесе всяка беда, която му се случи, всяка опасност, всеки страх. Освен загубата на друго лъвско сърце.
„Роня, дъщерята на разбойника“
Онова лято прекарах основно на село. Помня, че заех „Роня“ от селската библиотека и четях дълго след като брат ми и останалите бяха заспали. Представях си, че селото е разцепено на две от мълния (както в нощта, когато Роня се ражда). Представях си, че нощем по улиците му тайно се промъкват талъсъми, духчета, джуджета… Бях сигурна, че баща ми би бил страхотен главатар на голяма група разбойници. Бях сигурна, че аз също бих се справила брилянтно с командването им. Какво повече да иска едно момиче на 10 години?
Романтиката на разбойничеството, забраненото приятелство и скритите опасности няма да ви оставят на мира. А и защо трябва? Ако сте пораснало дете, помислете си за възможността да започвате всяка пролет с тази история. А ако сте дете и все още не сте чели „Роня“ – о, какво приключение само ви очаква!
„Карлсон, който живее на покрива“
„ – А в коя възраст става разцветът на силите?
– Във всички! – отговори Карлсон със самодоволна усмивка. – Във всяка възраст, но само когато се отнася до мен. Аз съм красив, умен, прилично дебел, в разцвета на силите си!“
Ох, този безцеремонен дебеланко!
Карлсон е от онези човечета, които могат да ти скъсат нервите. Но и да те карат да се смееш дълго и искрено. Той е толкова четен, препрочитан и обсъждан, че не виждам смисъл да повтарям упражнението. Просто този текст няма как да съществува без него.
Астрид Линдгрен започва да съчинява истории чак след като става майка. Един ден дъщеря ѝ я моли за приказка, в която героиня да е Пипи дългото чорапче. Линдгрен веднага започва да си измисля света на малкото момиче. Историята става все по-дълга с времето. През 1944 година Астрид пада на леда и си чупи крака. Това я принуждава да прекара известно време в къщи. Именно тогава решава, че ще напише книгата за Пипи. През май месец романът е завършен и Линдгрен го изпраща на издател с думите „Надявам се, че няма да уведомите социалните служби“. Самата тя знае, че героинята ѝ е необикновена и може да остане неразбрана.
Е, слава Богу, издателят не се свързва със социалните служби, макар да отхвърля ръкописът. Романът участва в конкурс за детска книга през 1945 и го печели. Добре дошла на света, Пипи!
Ако продължа с изреждането на спомени и книги, съвсем ще ви отегча до смърт. Само ще вмъкна, че ако Емил се бе родил в семейство като моето, боят щеше да му в кърпа вързан. Ще спомена и как много се надявах да ми се случи нещо като на Босе (разбирайте, че ми се е искало някой да дойде и да ми каже, че съм принц, който трябва да се бори за унищожаването на злото в Земята накрай света). Ще кажа как всяка улица, на която живее едно или повече деца неизбежно се превръща в „Тряскаджийска“.
Та…
Моля, не забравяйте за Астрид Линдгрен. Препрочитайте някоя нейна книга от време на време. Разкажете на някое дете за нея. Попитайте го каква пакост е направило днес. Разкажете му история.
Все още няма коментар.