Любими български стихотворения в песни

Обичаме да мислим за 1-и октомври като празник на поезията, макар по-често да е определян като ден на музиката (и пенсионерите, и архитектите). За да го отбележим тази година, решихме да изберем няколко комбинации между български думи и българска музика. На вашето внимание предлагаме блог-поздрава „Любими  български стихотворения в песни“.

Пръстен

текст Веселин Ханчев, изпълняват група Канела и Димо от ПИФ

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

Недопустимост

текст Любомир Левчев, изпълнява група Сигнал

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен…
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
Главата ми ще падне на гърдите ти –
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло…
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви…
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

След края на света

текст Богдана Карадочева, изпълнява Васил Найденов

Там преди 100 лета,
там шарен бе света.
Споменът ме връща
в дядовата къща,
все там.
Там детски смях звъни.
Там царство на игри.
С колене разбити,
яхнали звездите,
гонехме мечтите
все там.
Дъх на старо вино,
сладко от смокини
скрити още в скрина
са още там.
Там преди 100 лета.
Там в мойта махала.
Прашни калдаръми
слизат във съня ми
белите салкъми са там.
Като дим в комина
детството отмина
боже щом те има
върни ме там.
Като дим в комина
детството отмина
боже щом те има
върни ме там

Осъдени души

текст Иля Велчев, изпълнява Лили Иванова

Кой ме смути

със странен глас?

Кой ме гори

във сън студен?

Един монах, една жена,

една любов, една съдба.

Те са пред мен –

две сенки огнени.

Те са във мен –

две болки плачещи.

Под слънцето на време страшно,

един монах, сърце желязно,

една жена, отрекла себе си,

душите си обречени горят!

Кой ме смути

със странен глас?

Кой ме гори

във сън студен?

Един монах, една жена,

една любов – осъдена.

 Безсъние

текст Александър Петров, изпълнява група Тангра

Попадах някъде, но всичко беше истинско.
Страхът от удара… Очакването… Сблъсъка…
А после тихо кацнах върху мислите
и тръгнах по света, нарамил кръста си…

Като медал върху ревера сив на времето,
оглеждах отвисоко всички улици,
и виждах рицарите – стъпили във стремето
на своите мотори с малки блудници… 

А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата,
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници… 

И тъй, загубил сетен дъх доверие,
започнах да разпитвам плахо хората,
къде започва пътя към надеждата
и свършва кръстопътя на умората…

Пропадах… Въртях се във доспехите
и се събудих гол… От писъка на вятъра….
Моторен шум потъваше във ехото,
със рокерите, тръгнали нанякъде…

Нека бъда твоята есен

текст Станка Пенчева, изпълнява Ваня Костова

Не можах дa бъда
твоята пролет:
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда
твоето лято:
друг се къпа
в реките горещи и бели.

Нека бъда твоята есен!
Ще тежа във ръцете ти, златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане
вино есенно, младо.
Дрехата си ще ти постилам
като жълта, затоплена шума
и укротена, и намилвана,
до теб ще лежа безшумно.
Няма да има пролетни мълнии,
юлски горещници няма да има:
със кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и със нещо без име.
Сякаш с леки есенни паяжини
ще те оплета целия…
И една сутрин ще видиш смаян:
сняг е паднал.
И ние сме побелели.