Капанът на лятото – разказ

Слънцето нажежаваше керемидите на горещото лято. Илиян се пресегна и почука на прозореца, под който се бе вмъкнал. През пердетата му отговори един смутен и сънен поглед. Очите на момчето от другата страна се разшириха, маранята от скука се разсея и той извика:

–          Хей, кога пристигна?!?!

Това повече звучеше като възклицание на радост, от колкото като въпрос, но думите не стигнаха до никого – Илиян вече не беше под перваза. Бе се изкачил по стълбите и чакаше до вратата на семейство Николови. Тупкането по дървения и много стар паркет отвътре се  чу ясно и приближаваше бързо. Отвътре с лек бриз избяга студеният, дълго трупан, въздух.

–          Васе! Идвай с мене!

Озъбеният и много щастлив Васил не знаеше какво точно да направи. Пред него стоеше приятелят му от детската градина, който сега живееше в големия град и си идваше на село от време на време. Не бяха се виждали две лета, а ето го и него. Без да се обяснява, просто „давай да вървим“…

–          Виж, взел съм мотора на дядо Руди! – гордо сочеше с пръст към улицата. – Ще те возя.

Думите тук бяха излишни. Васето обу изтърканите платненки и изтича до чакащия го навън „моторист“. Там имаше леко избелял, син и много стар мотоциклет, датиращ приблизително от Втората Световна Война. Двутактовият, никак сложен уред за придвижване, бе реставриран от дядото на Илиян и някак изръмжа, както е правил преди повече от 60 години. При което да се говори стана невъзможно. Васил се качи на седалката и двамата пътници отпрашиха по улиците на тихото селце. След минути ги посрещнаха безкрайните житни полета, погледаха как слънчогледа следи зорко слънцето над тях и се дундуркаха по черните пътища на своята безметежна младост. Лятото беше в разгара си, август сияеше , облаците бяха рядкост, а денят обичайно горещ.

 Светлата картина на двамата другари смущаващи пълната идилия на тихата околност. Моторът пращеше и скрибуцаше, под колелата му се сменяше пръст с трева. Горещината се надигаше отвсякъде, маранята ги обви, а водата, която не бяха взели – отдавна щеше да бъде изпарена.

След около час движение и размяна на каращия, моторът спря. Васко виновно се заоглежда. Бе направил нещо, не както трябва и сигурно беше изпуснал газта. Обаче при опита им да запалят отново нищо не се случи, дори гърленото притракване на жадният мотор не издаде звук. Извадиха свещта, за да я почистят. Отново нищо. Под седалката се мъдреха резервни, за всеки случай. Отново нищо. Кой ли да се сети, че в резервоара не е останала и капка.

–          Доста се отдалечихме.

–          Уф, да. Аз налях бензин, обаче забравих, че бях покарал преди да дойда да те извикам. Мислех, че ще стигне.

–          Сега ще трябва да го бутаме по целия път на обратно. – Вяло повдигна рамене, Васето, вече хванал едната страна на кормилото и забил поглед в земята. – Давай, ти бутай отзад.

Разбира се, че бе обяд. Разбира се, че жегата и светлината на слънцето бяха непоносими, но последвалото бе заслепяващ и много студен лъч, който накара очите им да се затворят. Беше само миг, не болезнен, но оставил спомен в съзнанието им. Една примка от паяжинна светлина.

Васко започна да бута мотора, но помощ не последва. Нужни бяха две-три крачки, за да може да погледне назад и да види, че Илиян го няма. На пътят стоеше син мотор и едно хлапе.

Постави степенката на земята и се огледа. От едната страна имаше равно поле, до другия му край не се виждаше никого, зад Васил се намираше пояс от дървета. Нямаше къде другаде да се е скатал приятелят му. Прекрачи през храсталаците и застана под сянката на големи, липови клони. Отново се огледа напред и назад, за негово щастие успя да зърне фигурата на Илиян. Доближи се до него. В гръб всичко бе нормално, не би трябвало дори да се замисля, но точно в този момент, когато ръката му бе изправена, за да бутне приятелят му, се спря. Просто почувства, че някак, той се разсейва. Беше като на стария им телевизор, картината за миг изчезваше и отдолу се показваше белия шум. Полазиха го тръпки, като да беше изпил от онзи неприятен сироп за кашлица, след който винаги лицето му приличаше на зле изстискан лимон.

В същото това време, на същото това място, Илиян, бутащ моторът на дядо си, усети че тежестта е по-голяма от очакваното и побърза да укори приятеля си да бута и той. Но Васил го нямаше. Подпря машината на степенката ѝ и тръгна към близкия пояс. Не му бе трудно да види тялото на приятеля си, стоящо с гръб към него. Извика го по име, след което сложи ръка на рамото му, от което почувства, че докосва нещо неприятно. Усети кожата по тялото си ожесточено се бореше, искаща да се отдръпне.

А Васил и Илиян се обърнаха, всеки един от тях към другия. Обърнаха лица, замръзнали в усмивка змийска и беззъба, с очи, черни като маслини и празни като вакуума на космоса. Обвиха в пръсти ръцете на другаря си, придърпаха го близо, останали в транс от шока. Отвориха широко челюсти и го погълнаха на веднъж. Студ обхвана телата на двамата другари. Падаха така дълго, дори за миг помислиха, че може би летят, но този полет бе така страшен, обвит в мрак и слепотата бе само миража, към който отчаяно насочиха своите мисли. Но не бе така, очите им отворени, а тъмнината – непрогледна. Така те падаха с години и остаряха, утешаваха се единствено с възможността за допир до своето тяло, стиснали колене към гърдите.

Колко ли време бе минало, дълго ли са ги търсили техните най-близки? Дали са намерили мотора, дали не са попаднали в същия капан. Какво ли се случи, толкова лесно загубиха всичките си мечти и цялото си бъдеще. Просто така, в един миг бяха тук, а в следващия вече ги нямаше.

От сраха и безнадеждността им нещо нечовешко се нахрани, оплело паяжина в горещината, обвило ги като пашкул. След като привърши ги остави, върна ги отново към живота, защото вече ги беляза и някой ден отново ще ги види, тях или техните деца.

Останали на ръба на живота, без дух, без кръв, без спомени. Останали на една поляна, затворили очи. Поставили колене до гърдите, тъжно ридаеха, в сълзи.

После някой меко ги докосна, чуха своите име. Обърнаха се и видяха там децата, които някога бяха. Усмихнати, протегнали ръка към тях. Отне време, като за светлината да достигне следващият кът на тъмнина от към звездите. Обвити в странната мараня на жегата, в обедните часове. Те останали двама, един към друг с разтуптени сърца и живи очи побягнаха навън от другата страна, към пътя и стария мотор.

Бутаха и бягаха, бягаха към своя дом и спомените им се връщаха, заемайки местата на студения мрак. Достигнаха първата къща, на края на селото. Усмихнати приятели.

–          Хей! Има ли някой вкъщи? – извика Илиян.

–          Момент! – чу се глас. Откъм двора се показа възрастен човек. – Кажете, момчета, какво искате?

–          Ами, ние тук, свърши ни бензинът, а бутаме от доста време и се изморихме, дали нямате да ни дадете малко, колкото да се приберем?

–          Ми, то има, ама ще трябва да си изкарате сами, че вече съм стар и тия бензинови пари ми действат зле.

Извади човека една бутилка от кола и маркуч, отвори резервоара на старата жигула, а Васил изгълта лека глътка от течността вътре, но успя да напълни пластмасовото шише. Благодариха, разказвайки на бързо как им е свършил бензинът и как се е наложило да се върнат с бутане. Посмяха се на глупостта си. Напълниха резервоара на мотора, който запали от първия опит, след леко бутане надолу по баира.

–          Хайде, качвай се! – извика Илиян, над шумното бучене от двигател.

–          Не, ще се прибера пеша, от тук вече съм близо, тръгвай ти. Ще се видим утре.

Така се разделиха, двама приятели. Така по средата на лято започнаха поредните им общи приключения и много смях. С игра на шише, с баскетбол при батковците. С бутане на мотори, каране на колелета. Люпене на семки в парка и безгрижното вървене пеша до дома в обятията на нощта, огряна от звездите над тях. Така поредното лято дойде и си отиде, но спомените не избледняха, останаха за винаги, поне  тези, които си струваха, които всеки би помнил.