Изгубени отговори - разказ

Изгубени отговори – разказ

януари 25, 2017
Категория: Публикации
0 1869 13
Изгубени отговори – разказ

Изгубени отговори – разказ

„Вдишвам аромата на тишината, който навлиза тихо в белите ми дробове и те почти спират да функционират. Мирише ми на цветя, на любимите ми цветя, които вехнат във всяка ваза. Аз упорито ги бера. Сърдят ми се и през ден вехнат, през ден ги сменям. Живот като годишен цикъл – все едно и също. Наливам си кафе в празната розова чаша. Розова за цвят. Започвам да умувам. Мозъкът ми работи на максимални обороти всеки ден, за да се пребори с едно-единствено нещо – мен. Мисля си как за почти всяка болест има лекарство, ако не за пълно изцеряване, то поне за временен комфорт. За моята болест има ли? Какво да изпия? Предпишете ми хапче, доктори, за да мога да живея пълноценно. Бийте ми инжекция, за да се движа в права линия. Не го приемайте като молба – аз не моля. Нека бъде зов. Призовавам всички сили – излекувайте ме! Защото леглото, в което спя ме поглъща и аз съм безпомощна. Спасете ме, защото загубих представа за личностно спасение. Спасете ме, преди да убия и последната капка чувственост, която тече по вените ми.“

Тя спря да пише, стана от стола и остави пишещата машина да се чуди, да я поглежда през всеки един от клавишите си с въпроса: И сега..?

 Самата тя не знаеше какво следва, нито какво се очаква да направи. Затова просто се огледа в парченцата от счупеното огледало, което до преди час я отразяваше почти щастлива, и във всяко парченце виждаше различен пласт от себе си, различен етап от живота си.

Най-голямото лежеше настрани от другите – самотно и кротко. Тя впери поглед в него и замръзна на място – 14-годишно момиченце, дълги коси, които се развяват от бурния вятър. Прегръдка. Усмивки. Щастие. Колие. Пеперуда. Две думи. Цял живот.

Мина час, докато най-сетне отмести погледа си към другите парчета, погледна ги косо, взе метлата и ги измете. После ги събра в един черен чувал, прилежно го завърза, а после го изхвърли. Най-голямото парче обаче продължава да стои там вече 50 години. Всеки ден по няколко часа тя вперваше поглед в него, разплакваше се и денят продължаваше. Години наред не разбра, че най-малкото парче, което изхвърли бе нейното бъдеще, което носеше любов.

Автор: Полина Господинова

, ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *