Преводачите: Интервю с Рада Ганкова

През септември те направихме част от магията на превода с поредицата интервюта с Преводачи.

Запазихме този разговор, за да го споделим днес, в Деня на будителите, за да бъде своебразен подарък както за всички четящи, така и отдаване на почит към всички съвременни будители, които продължават да палят стремежа към знание и вдъхновение в сърцата ни.

Рада Ганкова е преводачка и преподавателка по български език. Името ѝ стои върху кориците на българските издания на съвременни латиноамерикански писатели като Итамар Виейра Жуниор и София Сеговия и португалските автори Жоао Пинто Коелю и Изабел Рио Ново. Членува в секцията „Синхронен и консекутивен превод“ на Съюза на преводачите и през 2023 получава наградата на Съюза за ярки постижения в областта на устния превод.

Рада Ганкова е и сред тазгодишните носители на наградата на на Съюза на преводачите в България, която получава за „адекватното пресъздаване както стилистично, така и в културно-политическо отношение на атмосферата в Мексико в началото на ХХ век, а също и на поетичното измерение на оригиналния текст и на богатството на литературните и езикови похвати на оригинала.“

Какво Ви накара да се занимавате с превод?

Като бях малка си мечтаех да става преводачка, а като тинейджърка вече си знаех, че ще се занимавам с преводи. Започнах да превеждам в гимназията, в началото доброволно и любителски.
Няма такова удоволствие като работата с езици и най-яркото му изржение е преводът.
А с литературен превод се занимавам най-вече заради любовта към книгите и по-конкретно към латиноамериканската литература. Работя с двата основни езика, на които се твори в Латинска Америка – испански и португалски и когато прочета нещо вълнуващо, ми се иска да го споделя с повече хора. През 20 век в България са се превежели всички големи творби от бума, днес се задава нов бум, но за сега не се превежда толкова активно.

Колко „намеса“ може да си позволи един преводач в текста?

Сам по себе си преводът е намеса, но преводачът би трябвало да знае как да избегне сериозно вмешателство, изменение на оригинала според собствение му виждания и влагане на смисъл в думите на автора какъвто няма.
Произведенията на литература ни пренасят в други земи и ни разкриват други култури и нагласи. За мен е важно авторовият текст да блести, а не да се подтситка, изкривява, побългариява и тн. Преводачите не сме цензорен орган, които да подбира какво ще четат българските читатели.
В това се състои и голямата разлика между човешкия превод и машинния превод – човекът разполага с емоционалната интелигетност, за да предцени дали не изопачава казаното.

Кои са най-големите предизвикателства, които сте срещали в работата си?

Когато превеждам латиноамерискански истории, често се потапям в реалност много далична от нашата. Тогава всички реалии са предизвикателство. В „Да спасиш огъня“ още на първата страница се появява една платноходка, която е характерна за Баия. Прегледах как е превеждана в старите преводи на Жоржи Амаду. Някои колеги са написали просто кораб, а други са го оставили „савейро“. В същия роман имаше птици, които нямат наименование на български. Дантелената огнеочка, чиито очи хвърлят пламъци от задната корица на книгата, я кръстих аз, защото ми беше важна за сюжета, но научното ѝ наименование е Белогърба мравколовка. Това са примери за това, че като превеждаш, винаги трябва да отделиш повече време да проучиш, да помислиш и да прецениш кой е най-удачният подход.

Друго предизвикателство… Често се сблъсквам с ненавременно актуализиране на българския език. Езиците са живи и постоянно се променят, точно както и светът около нас се трансформира. Много често се появяват нови думи на другите езици, за които на български още няма измислени еквиваленти и се бавим с изковаването им.
Какво да направи преводачът когато няма измислени думи на целевия език? Той ли да ги измисли? Или да ги остави както са в оригинал? Това е непрестанна главобълсканица. А оттук идва и отговорната роля на преводача – той е митничарят, които може да пропусне дадено понятие да се настани в нашия език или пък да допринесе към нашата словесност чрез изковаването на нови думи.

Коя книга (или книги) смятате за постижение в работата си? Защо е важно да я има на български?

Честно казано мисля, всичките трябваше да излязат на български.
„Шепотът на пчелите“ на София Сеговия излезе в Мексико през 2015 година, стана бестселър в цяла Латинска Америка и беше преведен на 22 езика. Нямаше как да не го преведем на български. Смятам тази книга за мое лично завоевание по няколко причини. Първо много трудно стигнах до самата книга. Тя беше популярна в Латинска Америка, но нямаше къде да си я купя в Европа, та трябваше да чакам да мине пандемията, за да стигна до Мексико и да се сдобия с нея. Самият превод е мое лично постижение заради обема – най-дебелата книга която съм превеждала, 560 страници, повече от една година съпреживявах историята на Симонопио. Постижение е и защото оригиналът звучи красиво и въздействащо, и аз лавирах и заигравах с думите по време да превода, за да постигна същия ефект на български.

„Ирасема“ на Жозе Аленкар е важна книга от класическата бразилска литература. Индианските романи на Аленкар са алегорично представяне на раждането на бразилския народ. Чрез своите творби авторът изразява стремежа си към създаване на самобитен облик на бразилската литература и към развой на собствени език и култура.

И има още много произдведения, които би трябвало да преведем. От 2017 година насам, след като аржентинката Саманта Швеблин бе номинирана за Международния Букър, се заговори за нов латиноамерикански бум, в който, за разлика от предишния, жените играят главната роля. Журито на Международния Букър тази година коментира, че в списъка има силно латиноамериканско присъствие – в дългия списък са включени четирима латиноамериканци, а от тях дамите са две. Моят преводачески принос към това явление са двата романа на Итамар Виейра Жуниор.
Смятам за постижение и когато, някой ми напише „само да ти кажа, че много ме кефи как си превела това изречение“, защото така се изпълнява функцията на преводача да свързва хората от различни културите. Скоро писателката Рене Карабаш ми писа, че е харесала нещо конкретно в „Торто арадо“ и че то има връзка с нейния роман „Остайница“. Вълнувам се, защото знам, че посланието на автора е достигнало до нечие сърце чрез моя превод.

Взаимодействат ли си различните езици? Как една история успява да обедини различни държави и култури?

Езиците не съществуват изолирано и особено в глобализирания свят те си влияят. Същото се отнася и за културите. Такъв пример от моите преводи е „Парижка улица в дъждовен ден“ на Изабел Рио Ново. Изабел е португалка пленена от творбите на френския художник импресионист Гюстав Кайбот. Тя пише роман за живота на Кайбот. Романът се развива изцяло във Франция, но е писан на португалски, тоест френската култура е пречупена през лузофонска глава.
Друг такъв междукултурен роман е този, по който работя в момента, „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг. Софи е мексиканска писателка, която е написала роман за българското си семейство, което в размирни времена остава сплотено и успява да достигне да бреговете на Мексико. Много е сладко, че баща ѝ, който е живял във Варна като дете е запомнил някои български думи, а авторката ги е включила в мексиканския текст – например, че в неделя ядат „охлюви“ и че много обича „лютеницата“ на баба си.

Популяризира ли се ролята на преводача у нас?

Периодът на невидимите преводачи отмина. Днес преводачите говорят за работата си, споделят и доказателтво за това са рубрики като вашата. Освен това откакто работим рамо до рамо с автоматичната преводачка, хората започнаха повече да ценят труда ни, защото разбират, че алтернативата е конвейрно произвеждане на езикови и литературни шаблони.
Нали знаете прословутата мисъл на Сарамаго, че преводачите създават световна литература. Представете си колко е значимо да пресъздадеш други светове, а работата ти да остава невидима.

Какво мислите, че е бъдещето на професията и има ли опасност AI да иззема тази функция?

При специализираните преводи вече се работи с изкуствен интелект, а преводачът се превръща в редактор, но при художествена литература е малко по-различно. Изкуственият интелект е това което сочи името му – изкуствен и това което „сътворява“ е изкуствено. Превеждащите системи се наричат „преводоиди“, за да се означи, че те не превеждат, а генерират текст. Преводачите, които влагат сърце и мисъл в работата си, няма как да бъдат изместени.

Честит празник, да празнуваме книгите, културата и будителите, които ни я дават. Разгледай още предложения за изкушаващи книги.