Днес ти представяме Валентина Бояджиева – един от най-изтъкнатите ни преводачи от френски език. С нея разговаряме като част от поредицата интервюта с преводачи. От 2000 до 2003 г. тя е председател на Съюза на българските преводачи, а в края на 2003 г. учредява със съмишленици Сдружение на български преводачи. Тя е превеждала „Малкият принц“, романите на нобеловия лауреат Ани Ерно, Цветан Тодоров, Люсиен Февр и още.
Какво Ви накара да се занимавате с превод?
Когато ти е предопределено да прекараш голяма част от детството си в други страни и да се адаптираш от ранна възраст към езика на децата, с които ходиш на детска градина и училище, започваш да се интересуваш от съответния език, да се питаш как едно или друго нещо може да се каже на твоя роден и как изрази, шеги, поговорки и приказки на български биха се предали на съответния чужд език и обратното.
Това ме занимаваше от съвсем рано и този интерес породи желанието ми да се опитам да превеждам, макар тогава все още да не мислех и да не знаех, че ще се превърне в моя професия. Но съм благодарна на стечението на обстоятелствата, защото да превеждаш е невероятно интересно и обогатяващо занимание.
Колко „намеса“ може да си позволи един преводач в текста?
Със самото посягане към чуждия текст, преводачът вече се е намесил в него. Ако си позволя да използвам италианския израз „Tradutore, traditore” ( Преводач, предател), то преводачът освен че препредава чуждия текст на своя език, извършва и предателство към него като го тълкува и използва своите изразни средства.
Редно би било намесата на преводача да е минимална, но понякога самият оригинал изисква по-сериозно вмешателство. Когато, например, авторът използва много безглаголни изречения, които неговият език и граматика позволяват, на преводача на български му се налага тук-там да сложи някой глагол, за да може читателят да не се обърква.
Друг случай на неизбежна намеса е превода на пословици и поговорки, когато се търси най-точната българска съответка. Понякога обаче това е невъзможно и преводачът се намесва, за да постигне най-точно предаване на смисъла, без непременно да използва поговорка, а например придобил гражданственост в говоримия език израз.
Разбира се, задачата на преводача е да се намесва възможно най-малко и да остане верен и точен на оригинала, а не да предава автора.
Кои са най-големите предизвикателства, които сте срещали в работата си?
Всеки превод е предизвикателство, дори и този, който изглежда много лесен.
За мен лично най-голямо предизвикателство са били историческата, философската и научната терминология. Също така различните географски имена, защото французите имат свои названия за дадени географски области, реки, градове, които на български в по-голямата си част са възприети от оригиналните езици. Но най-голямото предизвикателство бяха две книги: моят превод на „Малкият принц“, защото малки и големи познават текста от превода на Константин Константинов и аз трябваше да остана вярна на оригинала, а в същото време преводът ми да звучи по нов начин.
Виж още: Преводачите: Интервю с Атанас Сугарев
Второто голямо предизвикателство беше „Философия в будоара“ на Маркиз дьо Сад, заради моята вродена свенливост по тези въпроси и необходимостта да изляза от кожата си, за да предам с пълен размах и цветиста лексика цялата еротична част на текста. В същото време, в книгата има и сериозна философска част, която ме постави пред други предизвикателства.
Но пък беше толкова интересно!
Коя книга (или книги) смятате за постижение в работата си? Защо е важно да я има на български?
Би било много самонадеяно да говоря за постижения в работата си, но мога да кажа, че има няколко книги, по които съм работила с голямо удоволствие, но и с голяма отговорност и не малко усилия за постигане на пълно съответствие между оригинал и превод.
„Любов небесна, любов земна“ от Люсиен Февр . Тя е изключителен пример за уникално прецизен, задълбочен и обоснован анализ на „Хептамерон“ от Маргарита Наварска. Хубаво е съвременните ни литературни критици да я имат за еталон за писане на литературна критика, а за широката публика е завладяващ разказ за правилата, нравите, организацията на социалния и личен живот през късното Средновековие.
„Четене и живот“ от Цветан Тодоров, заради неповторимия му поглед върху безкрайно много теми от обществения живот и заради уникалните му съждения за множество творци, произведения на изкуството и културни, политически и обществени събития. Ненадминатият му критичен поглед към всичко си заслужава да бъде прочетен през текстовете му, включени в тази книга.
„Употребата на света“, „Японска хроника“, „Рибата скорпион“ от Никола Бувие. Авторът е наричан гуру на пътешественическата литература, или ако щете на съвременния пътепис. Гледната точка, през която пречупва видяното в обиколените от него страни, е далеч от клишето и разкрива на читателя една впечатляваща в много отношения действителност. Пример как наистина трябва да се пише пътепис.
Взаимодействат ли си различните езици? Как една история успява да обедини различни държави и култури?
Лично според мен, отговорът на този въпрос е даден още в най-ранното средновековие, когато норманите нахлуват в Британия и занасят там една много по-развита и богата лексика в редица области на обществения живот – администрация, правосъдие, военно дело, изкуство и т.н. Тази лексика, макар в някои случаи видоизменена, се използва и до днес.
Друг сериозен пример е българският език след Освобождението. Забавен в развитието си от езика на властващата империя, той започва да се пълни основно с понятия, изрази и термини от руски, немски и френски съответно в областта на военното дело, техниката, медицината, литературата и литературознанието.
Днес виждаме как с новите технологии навлизат редица думи, термини и понятия от английски език. Да не говорим за останалите в нашия език турцизми. Няма начин различните езици да не си взаимодействат и за това преводачите също играят роля.
А историите, които обединяват различните държави и култури са онези, които засягат всички нас. Било за исторически събития, за лични чувства и преживявания, за всеобщи политически проблеми. Тоест общочовешките теми.
Популяризира ли се ролята на преводача у нас? Какво мислите, че е бъдещето на професията и има ли опасност изкуственият интелект да навлезе в сферата?
За съжаление недостатъчно. Макар да четат много литература в превод, хората не си дават сметка за усилията, които стоят зад книгата или текста в ръцете им.
В същото време в училищата, дори в тези с чуждоезиково обучение, не се набляга достатъчно на ролята на превода. Това беше и причината Сдружението на преводачи в България да организира от почти 40 години Конкурс по превод в гимназиите с преподаване на френски и испански език.
Чудесна работа вършат и магистърските програми по превод във филологическите факултети на Софийския университет. Въпросът обаче е много по-комплексен, защото всъщност не е ясно кога, къде и как ще се реализират подготвените кадри. До колко издателите са готови да поканят тези млади специалисти да станат част от тяхната дейност и то трайно. Да ги развиват и формират.
Що се отнася до изкуствения интелект, той и сега съществува под формата на Гугъл преводач. И всички знаем за комичните, о понякога и катастрофални резултати от тази дейност.
Никой изкуствен интелект не е в състояние да предаде тънките емоционални отсенки в дадено описание, разсъждение или изказване. Да не говорим за подтекст, намеци, игри на думи и т.н.
По мое мнение, дори да навлезе в сферата на превода сериозно, изкуственият интелект не би могъл да измести творческия елемент, който преводачите влагат в работата си и емоцията, която втъкават в превеждания текст.
В прекрасната ни професия, независимо от мъките преводачески, има прекрасни моменти и всички усилия си заслужават.
Поредицата ни от интервюта продължава, не пропускай да следиш блога. Разгледай и предложенията ни за нови книги в orangecenter.bg