В следващото интервю, част от поредицата Преводачите, ни гостува Паулина Мичева. Тя е завършила Класическа филология и История в СУ „Св. Климент Охридски“. Има дългогодишна практика като преподавател по латински и старогръцки език. Работила е и като журналист и радиоводещ. Превежда от английски, френски и италиански, има над 150 преведени книги. Част от тях са „И дъхът става въздух“ на Пол Каланти, тетралогията „Сезони“ на Али Смит, „Авиньонски квинтет“ на Лорънс Дърел, „Фигури“ на Мария Попова и други.

Какво Ви накара да се занимавате с превод?

Когато бях малка и ме питаха каква искам да стана като порасна, все казвах, че искам да чета книги и да ми плащат за това. Не знаех точно кои и какви професии са свързани с такъв тип занимание. След време открих. И една от тях бе преводачеството. Така че отговорът трябва да е: дотук ме доведоха съдбата и безцелното четене години, години наред – не само на български, но и на други езици.

Колко „намеса“ може да си позволи един преводач в текста?

От първия художествен превод в европейската литература (Ливий Андроник превежда „Одисея“ от гръцки на латински език, III в. пр. Хр.) все този въпрос ни мъчи. Какво ни е позволено, с каква цел? Още Цицерон и Йероним Блажени теоретизират и се обясняват на критиците си защо и колко точно са се отклонили от буквалния превод за сметка на по-свободната форма и смисъла и в кои видове текстове и до каква степен е допустимо да се прави това. До колко творчески е преводаческият процес и дали преводачът се е справил с основната си задача – да изпълни подразбиращото се обещание преводът му да съдържа в себе си изначалния текст? (Представям си как се организират тайни церемонии, на които преводачите се заклеват в брадата на Йероним, че ще го изпълнят или… )

Да, всеки превод е намеса и колкото и да се опитваме да регулираме количествено и качествено процесът, има големи разминавания в индивидуалната преценка за допустимата свобода и допустимата намеса – именно заради присъствието на личния фактор, доколко професионално е подготвен отделният преводач, на какво ниво са преводаческите му инстинкти и т.н. Мен все нещо ме тегли към римската школа – Цицерон пише: „…мисля, че за читателя е важно да предам не броя на думите, а „теглото“ им“. Това ми харесва. Не мога да дам категоричен отговор за количествената страна на намесата – включително и за слагането на бележки, което винаги предизвиква спорове и скубане на коси сред колегите. Може би само читателите могат да дадат такъв отговор, но не директно, а чрез възприемането на превода – ако са го усетили като добър. За мен лично добрият превод е този, който предава вярно смисъла на оригинала и го прави така, че читателите му се чувстват също като читателите на оригинала.

Кои са най-големите предизвикателства, които сте срещали в работата си?

Най-голямото предизвикателство за мен е да открия точния подход към текста. Свързано е до голяма степен и с предишния въпрос. Това е вечната битка, която водя със себе си като преводач – да избера между двата подхода: когато преводачът не закача текста, не променя нищо и води максимално точно читателя към автора; и когато улеснява читателя и приближава автора към него. Толкова много неща трябва да се преценят – позволява ли го текстът, кой ще го чете, тази група хора от какво се нуждае, как ще възприемат това или онова… Понякога обмислянето на подобни детайли за контекста около превода отнема повече време от самия превод. А също и едно друго принципно предизвикателство на нашата професия ме измъчва – да намеря достатъчно добре платена друга работа, за да си позволя да работя като преводач на художествена литератураJ

Коя книга (или книги) смятате за постижение в работата си? Защо е важно да я има на български?

Зависи от това какво разбираме като постижение. За мен постижение е, че колегите от издателство „Колибри“ ми се довериха и ето –  на български език излезе книга като „Авиньонски квинтет“ на Лорънс Дърел. Защото знаем много добре, че това не е масов автор и трудно ще стигне до по-голям брой читатели. А този цикъл е важен етап от живота на Дърел, финалният; служи като маркер за цяло поколение автори. Постижение е, че българка, пишеща на английски език – Мария Попова, автор на „Фигури“, книга, която е изключително трудна и като език, и като съдържание – нямаше възражения срещу превода ми и сподели, че е открила своите думи и послание в него. Постижение е, че читателки на романтични книги, които съм превеждала, са ми писали колко уютно и хубаво са се чувствали, докато са ги чели – една дама сподели, че се е чувствала „прегърната от книгата“.

Постижение е, когато редактори и коректори ме похвалят, че текстът е „много чист“. След едно такова обаждане обикновено дни наред се чувствам добре и мисля, че има смисъл от това, което правя. И щом се предизвика която и да е от тези реакции у читателите/авторите – значи е имало смисъл тази книга да се появи на българския пазар.

Взаимодействат ли си различните езици? Как една история успява да обедини различни държави и култури?

Много дълго интервю ще стане, ако се отпусна по тези въпроси! За първия бих отговорила чрез разказа „Историята на твоя живот“ на Тед Чанг, по който има и филм – „Първи контакт“ (Arrival) на режисьора Дени Вилньов. Историята за общуването със странните извънземни и лингвистката, която се опитва да разгадае езика им.  И затова как в края възгледът ѝ за света е сплав от човешки и извънземен език. А по въпроса за историите един друг мой любим автор Хорхе Луис Борхес пише в „Измислици“, че няма различни истории. Да, „някои са станали в моя живот, други – с други хора, трети – биха могли да се случат, а четвърти – толкова ми се искаше да се получат. Тия истории всъщност са една-единствена история – моята история, която сега след толкова години ми изглежда измислена…”

Популяризира ли се ролята на преводача у нас? Какво мислите, че е бъдещето на професията и има ли опасност AI да иззема тази функция?

У нас тъкмо бавно и славно започна да се обръща внимание на ролята на преводача и да се придава значение на този вид творческа дейност – ето, голяма радост и постижение за мнозина е фактът, че някои издателства започнаха да поставят името на преводача на корицата редом до името на автора – и се усъвършенстваха технологиите и нещата пак се преобърнаха. Изкушаващо е да се възползваш от AI, да превеждаш по-бързо, да се обявиш пред света като преводач, да се заявиш като професионалист в тази област. И колкото по-масово и – уж – по-лесно става нещо, толкова повече се обезценява. Също като с писането – щом си овладял азбуката, значи можеш и да напишеш книга и да се обявиш за писател. Така поне смятат доста хора! А и с разликата в заплащането между технически превод и художествен, няма как да се популяризира ролята на преводача на художествена литература.

Преводачът е и на първата линия за поемане на критиките – неговата работа е най-видима. Какъвто и вид да са допуснатите грешки в някоя книга, изсипването на хули започва с „о, тези преводачи за нищо не стават, ужасен превод, слаба работа, брал ягоди в чужбина и се мисли за преводач и т.н.“. Преводачите най-често влизат в ролята на обобщения образ на виновника в книжния бранш, защото тази работа изглежда все по-лесна – именно заради все по-добрите преводачески инструменти. И въпреки това…

По отношение на художествената литература си мисля, че ще ни има. Дори AI не притежава толкова инат да се занимава с това, а и все още му липсва искрената любов към литературата, заради която повечето преводачи вършат тази работа. А ако се развие и това у него… е, значи си е заслужил мястото.  

Очаквай и другите интервюта в блога, а междувременно разгледай и нашите предложения за съвременна проза.