Алесандро Барико си тръгва от Емаус

„Всички сме на по шестнайсет, седемнайсет години, но без да го осъзнаваме в действителност. Това е единствената възраст, която можем да си представим: миналото познаваме едва-едва. Напълно нормални сме, други планове освен да сме нормални, не се предвиждат: предразположеност, която сме получили по наследство в кръвта си.“

Романът „Емаус“ на италианския писател Алесандро Барико е хроника на приятелство между четири момчета, които са уверени католици и деструктивно момиче с анархичен дух. Постепенно младата жена успява да влезе под кожата на всеки един от тях и да разреди гъстата християнска кръв, която тече във вените им. Без да използва оценъчни механизми и без да поставя граници между добро и зло Барико вади героите си от зоната на праведен комфорт и ги хвърля в хаоса на реалния живот. 

Историята е разказана от гледната точка на единственото неназовано от четирите момчета. Останалите са Лука,Боби и Светеца. И четиримата свирят в местната църква и са уверени в сигурните и бащински решетки, които затворът на вярата им предоставя. Те не вярват в ценността на тленното, опитват да се абстрахират от него и до голяма степен го правят. Но психическото абстрахиране не ознава задължително физическо такова. Макар съзнанията им да са изтъкани от библейски стихове и закони, телата им са тела на млади мъже, които опитват да игнорират повика на плътта си.

Появява Андре, а тя е всичко онова, за което Библията предупреждава и изисква да се избягва. Андре е атеистичната идея за плътското, олицетворение на неподчинението и стремежа съм самоунищожение. Тя е егоистичния стремеж към нищото, към самоцелното съществуване без съдържание. А това момчетата не разбират. И именно това ги привлича. 

„Който е започнал да умира, никога не престава да го прави. Сега сме наясно защо Андре ни привлича отвъд здравия разум, обратно на всички наши убеждения.“

Андре почти не говори. Тя е представена чрез действията си, които са в разрез с всички разбирания за приличие, което момчетата имат. В същото време са запленени от нея. Тя е персонаж, който е статичен през по-голямата част от действието, но който в същото време мотивира сюжета изцяло.

Религиозната доктрина е достатъчно плътна маска, която затваря очите на последователите си пред греховете, които извършват. Изповедетта и отричането на очевидността на греховете е достатъчна, за да си чист пред себе си и Бог. Нали?

„Емаус“ е сблъсък на съвременните ценности с вековната стена на католицизма. Барико наднича през пукнатините на религията, за да обясни тяхната логичност и задължителното им присъствие. Защото именно през тях Господ поема всеки свой следващ дъх. А чрез неговите дихания дишат и вярващите в него.

Стабилността на детските светове на всяко едно от момчетата рухва. Семейството не е сигурно място и спокойно място. Родителите допускат грешки. На родителите понякога им писва. Приятелството не е константна величина, животът също. Смисълът често не може да бъде намерен някъде, защото просто не съществува. Сексът спира да бъде табу. Константността на живота – също.

 „Така, отрязани извън трагичното, получаване в наследство евтината бижутерия на драмата заедно с чистото злато на фантазията.

Това завинаги ще ни направи незначителни, сдържани и недостъпни.“

Но момчетата се закичват и с евтината драма, и с чистото злато. Спират да бъдат незначителни, сдържани и недостъпни. Доверяват се на телата си, а след това праведно се разкайват. Вярата на момчетата е толкова силна, че те и за момент не се съмняват в силата на опрощението. За тях тя е нещо, което е по-близо до магията, отколкото до логиката. Нещо, което просто съществува и не може да бъде „изгубено“, защото никога не е било „намирано“. Вярата просто „е“.

Романът на Барико е сложна размяна на крайни гледни точки и смесване на ценностни системи. Нито една не побеждава другата – нито вярата плътта, нито греха вярата. „Емаус“ е история за отсъстващия привидно Бог, който не изоставя учениците си. Метафората за невидимото присъствие на фигурата, която напътства и закриля, е построена ясно и е изградена систематично. Един по един всеки от героите е изправен пред личен катарзис, който да изживее сам. В същото време е и директен свидетел как това се случва с останалите трима.

Разказвачът в „Емаус“ е на 16, 26, 36 и на 106 години. Леко отвлечен във философски разсъждения, но силно уверен в спомените си. Тази история може да се е случила преди двайсет години, може и да се е случила вчера. Все пак Емаус е далече, пътят до там не е лек. И никога не знаеш кой ще се присъедини към теб, докато вървиш.