Всеки отдаден читател поне веднъж се е сблъсквал с онова чувство, което изпитваме, когато любима книга бива екранизирана – една странна комбинация от вълнение, предпазливост и страх, че историята, която така харесваме, може да бъде пълен провал.
Това беше чувството, с което влязох в киносалона, за да проверя дали „Вината в нашите звезди“ ще бъде поредната екранизация, която ще ме разочарова.
Но това не се случи.
Историята, която Джон Грийн ни поднася в своя роман, е представена също толкова внимателно и във филма – с достатъчно трагичност и напълно премерено чувство за хумор. Разбира се, недостатъци има, но смея да кажа, че на фона на нежността и очарованието, бликащи от всяка минута, те са лесно пренебрежими. Случващото се е разказано от 16-годишната Хейзъл (Шайлийн Уудли), болна от рак на щитовидната жлеза. Срещаме Хейзъл на път за поредната среща в група за взаимопомощ, която посещава без особен ентусиазъм. Именно там тя среща Огъстъс Уотърс (Ансел Елгорт) – 18-годишно момче, изгубило единия си крак в битка с болестта.
Оттам нататък филма ни разказва тяхната не толкова захаросана история, която идва със своя неизбежен завършек, но същевременно с това е изпълнена с моменти на радост, любов, трудност и болка. В търсене на отговори от автора на любимата им книга, двамата герои се впускат в едно вълнуващо, но рисковано приключение, решени да се насладят на всяка секунда от живота си. Обединени в ненавистта си към нормалното, Хейзъл и Огъстъс ни показват как човек може да получи „безкрайност в преброените си дни“. Тяхната история е едновременно очарователна и трагична.
Гледайки филма, изпитах същата тръпка, която усетих докато четях романа. Тръпка, която не бих могла да опиша с думи. Най-искрено ви каня да гледате този прекрасен филм и да се смеете искрено и през сълзи.