В книжарницата беше тихо – разказ

В книжарницата беше тихо. Бавно се трупаше прах по рафтовете с книги. На стола до бюрото стоеше човек, облечен в кафяво изтъркано сако. Подпрял старите си обувки на ръба, отпуснат назад, четеше книга. Слабата светлина от нощната лампа, поставена до монитора на компютъра, предаваше жълтеникав цвят на бледото му лице. Всички книги кротко и преднамерено стояха по местата си, където са били много години наред. Натрупаните: знание, въображение, истории от реалността и представите, поставящи точки и запетаи на въпроси, задаваха други и отговаряха, понякога на такива, които не са били задавани.

Прелистването на страницата от пръстите на човека се сля с тишината на хартиения ковчег от думи в това лишено от друго човешко присъствие помещение. Ръката погали корицата на книгата, погледът му се въртеше между думите, между редовете. Нещо беше различно.

Вратата на малката книжарница се отвори с шум. Вятърът, създаден от натиска, разтвори няколко оставени до бюрото книги с меки корици. Медено звънче издаде своя звън, от което всички книги из лавиците потрепнаха. Като че ли хиляди очи се обърнаха към новодошлия. Очи видели много светове, докоснали много съзнания, прескочили години, десетилетия, столетия.

Четящият човек с изтърканото сако повдигна глава.

–          Затваряй и да тръгваме! – се обади гласът на застаналия срещу бюрото.

Повдигна вежди и затвори книгата. Изправи се бавно. Постави ръце на бюрото, което от своя страна сътвори точно копие на отпечатъците му, вдигайки малко прах във въздуха.

–          Не е здравословно за човек на моите години да бъде прекъсван толкова рязко. – С кашлящ, дрезгав глас се опита да обясни на натрапника.

–          Хан, приятелю! Никога не съм искал да направя нещо лошо на теб, книгите ти и най-вече на 28-годишната ти старост! Виж се само – като перо, готово да се счупи, си. Въобще храниш ли се?

–          За това ли дойде, да ме посъветваш да се храня?

Натрапникът се засмя, потупа прашното сако на Хан, от което успя да изкара още няколко кашлящи звуци от „възрастния“ си събеседник.

–          Не, разбира се, тук съм за да ти покажа нещо. – При което започна да подканя с жестове, за да може Хан да разбере подобаващо, че нямат време. – Вече е 19:00 ч. навън едва се вижда слънчевата светлина.  Почти сигурно е, че няма да стигнем на време.

–          Тогава защо бързаме толкова?

Игор, защото това беше името на другият човек в книжарницата, се наведе напред, погледна мързеливият Хан, стовари ръце до неговите. Остави свои отпечатъци върху праха натрупан над бюрото. Погледна го с усмихната, но много сериозна и казваща заплахи, физиономия.

–          Тръгваме!

Хан остави книгата, която четеше, в шкаф над кутията на компютъра, който дори не бе пускал днес. Взе ключа, намиращ се в десния му джоб. Излязоха, изключвайки осветлението. Вратата се затвори с мелодичното сбогуване на камбанката над нея и двукратното щракване на резетата.

–          Какво е това толкова спешно нещо, къде отиваме?

–          Просто млъкни и ме следвай!

Отправиха се на долу по улицата. След около десет минути вървене нощта се спусна, някак изведнъж всичко потъмня. Мъгла се разстели над града. Вървяха още десетина минути, докато не стигнаха пристанището. Влязоха навътре към кея и когато стигнаха ръба му Игор каза:

–          Виждаш ли онова място ето там? – сочейки с пръст в далечината, където планината издигаща се наблизо стигаше морето. Място познато като Отвесните скали.

–          Да, виждам! Само една мъгла и носът си виждам. И е студено! Благодаря! – мърмореше си Хан.

Но това, което всъщност не разбираше прочете в очите на приятеля си. Игор стоеше до него и гледаше някъде там. Погледът му беше ясен и отчетлив. Там се четеше родената идея и погълнатия организъм, който има намерението да я осъществи, независимо какво ще му коства. Това всъщност беше и самият Игор. Човекът, с когото се познават от съвсем малки. Мечтателят Игор, така държеше да го наричат. Онова, което не се казва в този му прякор, е настървеността, с която преследваше мечтите или по-точно казано, идеите си. Като малки, той винаги се занимаваше с неща, не просто игри. В игрите не бе от най-добрите, нито във футбола, нито в тенисът на маса, нито в бягането. Това не му пречеше да иска да е първи, да иска да е пред другите и да печели. Веднъж в детската градина ги бяха оставили да си играя с конструкторите, а учителката бе излязла някъде. Игор построи нещо, използвайки столовете, дървените блокчета и конструктора. Каза, че това е кулата, от която гледа всички тях. Разбира се, децата долу се постарахме да си набавяме части от неговата кула за техните си по-малки измишльотини. В училище вечно правеше макети на вулкани, на коли, самолети. Опита се да измисли екологична електроцентрала, но не му позволиха да използва мравки за опита си. Когато го питаха, какъв би искал да стане като порасне? Той отговаряше с ясната представа на човек, който много добре знае отговорите на всичко. Градящ! И никой не знаеше, какво трябва да значи това.

–          Там приятелю, там ще построя мост. Мост, който ще започва от ръба на скалите и ще продължава през цялото море до другият край, там където никога не съм ходил, мястото, за което винаги сме слушали. Онази страна, в която хората живеят щастливо и в която няма мрак, в която няма бедност. Страната където хората си лягат с усмивка и стават с желание. Там искам да стига моят мост.

Хан искаше да му оспори тази мечта. На другия край на това море нямаше такова място. Там имаше просто друг бряг със същите хора. Не бе ходил лично, но бе чел за местата. Там беше по-различно, друг народ, други навици, друга култура, но все така живеещи на тази бедна и трудна за обработване земя, където само морето даваше нещо в повече, но не достатъчно и за двете страни, за да са щастливи.

–          Хан, не казвай нищо. Знам какво си мислиш, но това ще помогне на всички. Този мост няма да е просто свързваща точка между двата бряга. Той ще е нещо повече.

След което се обърна и изчезна в мъглата на морския бряг. Човекът с изтърканото кафяво сако също тръгна, но в друга посока. Той тръгна към своя дом, към своите книги и към своето усамотение. Бе свикнал с това да е сам.

Зад него останаха някогашните останки от един наполовина изграден мост. Скелетът на една убита от войната, мечта. Някой, някъде не желаеше този път да ни сближи. Някой, някъде бе поел по път на омраза и завист, бе прокарал корените на раздора и задушаваше чистите души на всяко новородено. Учеше ги, че ние сме в това състояние, защото някой краде от нас залъкът от устите ни. Тях учеше същото.

 „Игор започна своята подготовка, много негови съмишленици, заразени от ентусиазма му, го последваха. Строежът събра сили и напредваше бавно, но сигурно. Протестите също, всеки ден се събираха все повече и повече хора, за да го накарат да спре. Управляващите подготвяха неговото убийство.

Не им се наложи да чакат дълго, защото подготовката за войната бе стигнала финална фаза и когато строителите на моста видяха първите кораби, изстрелващи снаряди към тях последната точка в плана на кукловодите ни бе приключила. Нищо не можа да ни спаси.

Сега живея сам в този град, в своята малка книжарница, която по чудо не бе унищожена, между всичките останки на сгради, прах, опустошение и тъга в очите ми.“

Добави тези думи в следващата бяла страница и се загледа нанякъде в спомените си. Казваше се Хан и бе оцелял по чудо, за да може да разкаже за мечтите на всички негови събратя.