„Шумът на времето“ на Джулиан Барнс – ревю

„Шумът на времето“ – най-новият роман на британския писател Джулиан Барнс със сигурност ще зарадва онези, които са чели някой от предишните му романи. При мен се случи именно така. Всъщност, оказа се, че макар „Предчувствие за край“ да ме бе впечатлила истински, почти бях забравила за Барнс. Предполагам, че това донякъде се дължи на неуспешната ми среща с „Папагалът на Флобер“.

За щастие „Шумът на времето“ ми напомни колко вълшебна може да е една книга на Барнс. От първата до последната страница всяко едно изречение е построено с интелект, такт и премерено чувство за хумор. Защото как иначе можеш да разказваш за велик руски композитор, лашнат от комунистическия режим и Сталин? Попаднах на едно и две обвинения към писателя, свързани с това, че творец, неживял и нетворил в рамките на подобен обществен строй, трудно може да пише адекватно за него. Това е повече от невярно, поне що се отнася до „Шумът на времето“.

„Отначало, когато застана тук, той си беше мислил, че ще овладее ума си. Но сред нощната самота сякаш умът му бе овладял него. Е, от съдбата си не можеш избяга, беше казал поетът. От ума си също.“

Историята се съсредоточава около живота на Дмитрий Шостакович, без да прави опити да е биография. Барнс избира да ни срещне с композитора в по-късен етап от живота му, когато вече е сравнително популярна личност, която е принудена да живее в почти константен страх, защото Сталин е сметнал, че едно от произведенията му не отговаря на праведната стилистика на времето. Композиторът има семейство, приятели, поддръжници, мечти и стремежи. Но какво се случва под тежестта на всевиждащото и вечно съдещо око, което вече е сметнало, че си му враг?

„Ситуацията бе възникнала изневиделица и все пак беше напълно логична. Като всичко друго в живота. Като сексуалното напрежение например. То идваше изневиделица и все пак беше напълно логично.“

Независимо дали сте почитател на Шостакович, Прокофиев, Стравински, или не сте чувал дори една тяхна фуга – този роман ще ви хареса, защото просто е наистина добър. Защото описва брилянтно сблъсъка на свободата и тежестта на оковите, бунтът срещу затвора на въображението. Убедена съм, че сте чели и харесали „Непосилната лекота на битието“. Да? Тогава посегнете и към „Шумът на времето“.

Джулиан Барнс заслужава да прочетете поне няколко негови книги и да го препоръчате на поне няколко приятели.