Препоръчано от книжаря: „Другият сън“ на Владимир Полеганов

Препоръчано от книжаря: „Другият сън“ на Владимир Полеганов

август 10, 2017
Категория: Публикации
0 2058 10
Препоръчано от книжаря: „Другият сън“ на Владимир Полеганов

Препоръчано от книжаря: „Другият сън“ на Владимир Полеганов

Бързаме за срещи, бързаме за автобуса, за работа, за любовта, за порастването си. Ох, дано по-скоро да стане петък, да дойде време да завърша, да почивам вече, да пристигна. Бързаме да изживеем живота си. Затова и пием кафе на крак, хапваме в движение и летим между точка А и точка Б. Няма време за четене, а когато четем, е нещо леко – в метрото, автобуса, на спирката, нещо задоволително, не добро, невероятно или фантастично, нещо, което ще сме забравили след седмица-две. Защото нямаме времето да се ангажираме с по-тежко и сериозно четиво, за което да заделим от тъй скъпоценните ни минути, които пилеем за всичко останало. 

„Другият сън“ е от книгите, които не прочиташ, просто заради самия акт на четене. Тя иска от теб да се настаниш удобно и да не мислиш колко е часът и колко време остава до следващия ти ангажимент.  Изнудва те и ти се дърпа като опърничава тинейджърка – може да ти покаже колко прекрасен е светът, но само ако ти ѝ отдадеш цялото си внимание.  Това го научих по трудния начин. Преборих няколко страници в градския транспорт, но осъзнах ми трябва спокойствие и тишина. Затова смених тактиката и започнах да я чета само в ранните часове на деня, когато хората все още сънуват.

state_of_dreaming_by_dreamingcarol-d5uszy9

И аз сънувах, с отворени очи, погълната от текста. За другия свят, който бива описан. Другите светове. Реалистичният, научно-техничен свят, в който всичко изглежда доста стерилно, чисто и подредено, но я няма сигурността – сякаш си в лабиринта на някакъв експеримент и учени следят всяко твое действие. Другият свят също не прилича на нашия, небето е с цвета на сапунен мехур, огрян от слънчевите лъчи, градовете са листа приличащи на тези на фикуса, обитателите са постоянно изменящи се вълнички светлина и звук, но само докато свикнеш с тях, а пристанището – „…обикновени хълмове от кафява и черна пръст, голи и почти еднакви по размер.“, където корабите са заровени под земята. 

Надникваме и в света на героя, който е без име, възраст и лице.  Непознат, чиито терзания са ни познати. Отношението между хората, приемането и разбирането на различното, отчуждението в социалните събирания, липсата на въображение, авантюристичност и свободен дух, губенето на спомени и знание, разделите, смъртта, лудостта, „…веществата и технологиите, които ни помагат  в забавлението, въздействат направо върху клетките, клетките на мозъка и останалата нервна система,  и ги карат да вярват, че обсебването е нещо чудесно, временно и носи удоволствие, а не е насилие, целящо унищожение“.

Монотонни, всекидневни ситуации, които са само затишието преди бурята, която да те захвърли във фантастичните води, без лодка, спасителна жилетка или пояс дори. Ако не броим преходите между различните части, текстът си е истинска стена от думи. Бориш се с тях и дори четейки наум, спираш за да направиш пауза, да поемеш необходимия ти кислород. Но след адаптацията, текстът те повлича. Не можех да не направя няколко пъти сравнение с японския автор Харуки Мураками, който доста често използва нестандартно текстово оформление в книгите си. Освен това той е известен със своето майсторство да създава истории, които започват от една ежедневна, дори скучна ситуация и се превръщат във фантастично, магическо пътешествие. Героите са двойнствени – обикновеният човек, който върши необикновени неща, той е връзката между реалността и фантазията. В „Другият сън“ също виждаме разцепването на героя, дихотомията на личността, която е нужна, за да разбере, да се приспособи, да оцелее.  

images

Трудно мога да приключа този текст, без да звуча твърде патосно. Не е нужно и да се повтарям, нито пък да натъртвам защо си струва да се прочете тази книга. По-скоро искам да споделя една от картините, които Владимир Полеганов умело създава само чрез думи. За чакането, мечтателството и няколкото мига свобода.

„Ако искаш да видиш някой от нашите космически кораби, чух я, ще трябва да отидеш под земята. Така и не излетяха, нито един от тях. Когато ги оставихме да правят каквото си искат, те започнаха да се окопават, да ровят все по-надолу и по-надолу. Вероятно просто не са за небето и Космоса отвъд него. Или са какавиди и истинските кораби ще се родят един ден с крила и всичко останало. Някои от нас все още чакат. Чакат край цепнатини в земята, покрай големи ровове или на ръба на някой кратер и се ослушват за шум отдолу, следят с телата си за тремор или трус, отбелязват на карти местата, на които се случват масови изселвания или измирания на подземни животни, търсят къде се отварят дупки или се създават могили. Един ден може би ще чуят тежкото дишане отдолу или по-вероятно нещо скърцащо и тропащо и няма да издържат – ще умрат от радост. Или ще започнат да търсят начини да се хванат здраво за надигащите се машини. Късметлиите сред тях ще имат сили да се задържат за малко по телата на корабите заедно с полепналата пръст, заседналите скали и скелети на мъртви хора и животни. За съвсем малко – колкото да могат душите им да кажат, че са летели.“

 

АВТОР: СТЕФАНКА МИТЕВА, ORANGE CENTER THE MALL

 

 

, , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *