„Склонността да живееш в илюзии и да
вярваш в някаква фикция за самия себе си –
в добър или в лош смисъл –
е почти непреодолимо голяма.“
К.Г. Юнг
За романа на Момчил Николов „Последната територия“ може да се говори или само в положителен, или само в отрицателен аспект. Това е свързано с крайността на конструирания от него свят, изграден по начин, който изключва по-уклончиво мнение.
Това е роман, който в своята структура сякаш наподобява лабиринтите и нивата на човешкия мозък, в които обаче е невъзможно да се изгубиш, защото на всяко от тези нива авторът е оставил парченце от пъзела на сюжета, което ти позволява (ако внимателно четеш) по-нататък да сглобиш образа на картината.
Още в началото читателят е захвърлен в пространствата на град Барселона, където един мъж, българин, се събужда, без да е наясно как е попаднал там и кой всъщност е той. На всичкото отгоре на ръката си има татуировка на жена, която поразително прилича на статуята на богиня от едни барселонски площад, както и на жената от една картина. Насред шумотевицата на една градска улица героят вижда прав и равен път, който се наслагва върху другия път а в неговия край е застанала жена с бяла рокля. Постепенно нишката на съдбата бавно започва да се заплита около този герой, мистериозната Елена, с която е бил предишната нощ, и един много странен мъж, който той вижда на снимка във вестник и осъзнава, че отнякъде го познава, но откъде…
Романът ретроспективно проследява живота на този българин, който страда от панически атаки, затворен в собствената си самота и отчуждение от света. Неговият психотерапевт му предписва лекарството ТХ 910, което ще го предразположи към сънната терапия, на която е подложен, а самото лекарство увеличава трайността на сънищата.
Без да ни предупреди, романът променя пространствено-времевия си фокус и ни запознава с друг герой – Маноло – и с неговия живот. Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на лекарството талидомид. Майката на Маноло по време на своята бременност е пила въпросното лекарство, тъй като по предписание помага за облекчение на сутрешното гадене. В същото време обаче никой не подозира, че ефектът върху новородените ще бъде опустошителен. Маноло се ражда без крака, а от ръцете си може да използва само едната и то само след много операции на трошене на кости, премествания на мускулни групи, рязане и шиене на сухожилия. Физически непълноценен, той започва да развива умствените си възможности. И се фиксира върху своите сънища, но не просто сънува, а придобива способности да влиза (посредством сънното си тяло) и в сънищата на други хора от територия, наречена Бел Епок, където среща своята отдавна починала баба, която се грижи за сънищата на хората. В романа така е наречен един особен и невъзможен свят, изпълнен с фантастични образи и картини, каквито само в сънищата можем да открием. Единствената разлика е, че този свят съществува, но на едно друго ниво, което е незабележимо за простото око и сетивност.
Тези двама герои на Момчил Николов споделят една съдба: съдбата на различните, аутсайдерите, самотниците. Единият – заради душевен дисбаланс, а другият – заради своя физически недъг. Каква е връзката между тези двама герои и Елена, която също има татуировка на странен мъж, който българинът познава от своите сънища? Каква е връзката между Богинята, картината, бабата на Маноло и татуировките на героите? Това само романът може да разкрие.
Историята, разказана от Момчил Николов, засяга една много болезнена за съвремието ни тема – темата за размиването на смисъла и смисловата пустота, която съвременното ни умонастроение извежда като съществен белег на живота в наши дни.
Човекът започва да живее в реалности, за които постоянно се самозалъгва, че случващото му се е наистина. Този усет е отражение, създадено от културата, защото самата реалност вече не е нещо самодостатъчно. Опозицията реалност – измислица губи смисъл. Животът ни се превръща в симулакрум (копие без оригинал, заместващ реалността с постреалност чрез симулации), който функционира по-добре от реалния.
В романа „Последната територия“ авторът ни превежда през лабиринтите на сънищата, защото сънят е една от последните територии, които човешкото същество не е успяло да завземе по начин, по който може го изтъргува поради простата причина, че някой все още бди над него. Дали това е Богинята, Първият Господар, Внука Божий, е без значение. Важното е, че човекът все още има един незасегнат от никого пристан, в който винаги може да се усамоти, без да чувства самота, отчуждение или страх, че някой може да надникне в най-интимните му пространства.
Автор: Елена Борисова