Огледай се - разказ

Огледай се – разказ

юни 2, 2017
Категория: Публикации
0 2844 38
Огледай се – разказ

Огледай се – разказ

Гледах втренчено розата в ръката си. Прокарвах пръсти през бодлите ѝ. Купих я за момичето, с което имам среща. Помирисах кървавочервеното цвете и си мислех колко е красива дамата ми. Седях прегърбен на пейката и спокойно чаках появата ѝ. Секундите се превръщаха в минути, а минутите в часове. Нервно клатех крака си и през минута поглеждах часовника. Тя не се появяваше. Оглеждах се за нея, когато нещо привлече вниманието ми. Това бе мъж над петдесетте с набола брада и шапка, криеща очите му. По тялото му се спускаше дълъг и голям за размерите му черен шлифер на петна. Човекът беше очевидно беден, а може би дори и бездомен. Стоеше до кофите за боклук. Държеше в ръце напечатани листи и се опитваше да ги подреди. Бавно се наведе и взе корица на книга. Сложи я над листите. Това беше жестоко разкъсана книга. Бездомникът внимателно и грижливо я подреди.Оттук смътно виждах корицата. Мисля, че беше нещо на Шекспир. Мъжът извади хапка хляб от кофата, който бързо излапа. Не можех да откъсна поглед от него. Начинът, по който държеше книгата – сякаш беше безценна. Начинът, по който я събра. Изведнъж човекът тръгна нанякъде. Пресече бавно улицата и влезе в голяма книжарница. Не знам защо, но го последвах. Притичах през улицата и влязох след мъжа. Затворих вратата след себе си и отидох да разгледам книжарницата, като хвърлях по едно око на бедния човек. Той замислено прокарваше ръка по книгите и ги гледаше с възхищение. Видях го да взима една доста дебела книга и да сяда на едно малко столче, оставено за клиенти. Човекът седна и се зачете. Сега можех спокойно да го погледна. Държеше с треперещи ръце книгата, прекалено близо до очите си бих казал. Беше седнал толкова свит, че се чудех как не е паднал от стола. Спокойно четеше няколко минути, докато не се появи красиво момиче, работещо в книжарницата.

– Ще купувате ли нещо? – рязко го изкара от книгата.

– Ами….Аз…не – притеснено каза човекът.

– Тогава ще Ви помоля да напуснете – бързо изхвърли думите от устата си.

– Само исках да почета малко. Не може ли? – тихо и притеснено попита.

– Съжалявам, но не – натърти всяка дума, а аз свих ядосан юмруци.

Бедният мъж стана и остави внимателно книгата на мястото ѝ. Мина покрай мен и излезе от книжарницата. Момичето се обърна, а аз останах в потрес. Това беше красивото момиче, което чаках. Това бе момичето, за което купих роза. Това бе момичето, което чаках часове. Тя изгони човека. Тя беше жестока под красивата си външност. Като една роза с бодли. Погледнах розата в ръката си. Голяма част от дръжката ѝ беше изцапана от кръвта ми. Толкова силно съм стискал юмруци, че бях забил бодлите в себе си. Вдигнах поглед към рафта с книги и взех книгата, която четеше мъжа. Обърнах да видя цената и, а след това извадих останалите ми пари. Щяха да ми стигнат. Запътих се бързо към касата. Подадох книгата. Момичето, което ми върза тенекия, не ме поглеждаше.

-Добър ден. Ще искате ли торбичка? – възпитано попита.

-Не – рязко казах, а тя изненадано погледна към мен.

– Ъъъ, аз сега тъкмо тръгвах към теб. Съжалявам, че закъснях. Изчакай само да се преоблека – притеснено заговори.

-Минаха четири часа. Няма значение. Видях какво направи с бедният човечец – казах през зъби.

-Аз… Трябваше да го изгоня. Тази роза за мен ли е? Много си мил – изведнъж смени темата.

-Вече не – оставих парите на касата, взех книгата и хвърлих розата в кофата на  книжарницата.

-Чакай – чух на излизане, но вече беше късно.

На отсрещния тротоар видях мъжа, седнал на земята, облегнал се на кофите. В ръцете си държеше онази разкъсана книга, която събра. Пресякох и отидох до него. Той ме погледна от ниско. Накара ме да се почувствам сякаш съм нещо повече от него. Затова бързо клекнах до него и му подадох книгата.

-За Вас е, господине, видях, че я гледате – усмихнах му се.

-Господи! – хвана се за главата. – Как да ти се отблагодаря, синко? – не можеше да повярва.

-Никак, за Вас е – подадох му ръка, а той трудно се изправи.

-Благодаря ти, синко – трепереше гласът му.

Седнахме на една пейка и се разговорихме.

– Как изпаднахте така, изглеждате образован и умен човек, а и видях, че имате отношение към книгите? – полюбопитствах

– Някога бях учител по литература. Имах семейство и дом – насълзиха му се очите. – Години по-късно жена ми почина от рак, а синът ми замина в чужбина. Искаше да избяга от всичко, което му напомня за нея и го разбирам – преглътна тежко. – Аз се пропих и изиграх всичките си пари в казино – засрамено изрече.

-А синът Ви не знае ли в какво положение сте тук? – притеснено попитах.

-Знае, но ме мрази, заради случилото се с майка му – продължаваше да ми разказва тежкия се път.

-Не е прав – стиснах ръката му.

Сега седя в подредения си хол и чакам госта си. Масата е готова. Предвидливо съм сложил топли сандвичи и горещ чай. В хола е и огромната ми библиотека. Откакто се запознах с учителя – господин Димитров. Всяка събота се срещаме. Той идва у нас. Сядаме около масата. Обядваме и обсъждаме книги и аз му давам всеки път няколко мои книги по негов избор, които да чете през седмицата. Цяла седмица чакам срещата си с него. Толкова е мъдър и уча толкова неща от него. Тъжно е, колко хора имат семейство и дом без да се замислят какво имат. Иронично е, че повечето богати хора са глезени, но глуповати, а има толкова умни хора по улицата – без покрив над главата си.

Звънецът ме изкарва от мислите ми. Запътвам се към врата и отварям. Виждам усмихнато му лице на прага ми. Облечен е в мое старо палто, което му е по мярка. Това ме прави безкрайно щастлив.

– Здравейте, господин Димитров – усмихвам се топло.

– Здравей, синко – прегръщаме силно.

Сядаме на масата и започваме да обсъждаме тазседмичните книги. Похапваме и пием чая си.

-Знаеш ли? Ти си синът, който нямам – казва сигурно. – Благодаря ти, че те има.

-Моля Ви, сега Вие сте семейство за мен! – изричам самата истина и изпивам последната глътка чай.

 

Написано от: Пламена Димитрова на 16 години от София

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *