Между Рая и Ада – счупеният знак за вечност

 „Първо е животът, после е смъртта.

Аз съм жив, тя е жива, те са живи. Той е мъртъв.“

Между Рая и Ада  може да бъде мислено като лично пространство. И това би било правилно, защото и двете понятия се отнасят до нефизически места, чиито разположения никога няма да бъдат изяснени. Дори кръгът на тълкуване да бъде стеснен до спектъра на религията, възможностите за определяне на мястото между Рая и Ада би било невъзможно. И двете от една страна са крайна точка на житейското пътуване, но и двете могат да бъдат негова съпътстваща част. В крайна сметка, където и да се намира това пространство, със сигурност можем да приемем, че ние се намираме в него.

През 2009-а година някъде из замръзналото сърце на Исландия един мъж на име Йон Калман Стефансон прави дисекция на душата чрез романа си „Между Рая и Ада“. Среща я с живота, оставя я да се потопи в неговия рай. Позволява й да пусне корени и да дръзне да мисли, че има дом. Да посмее да вярва в сигурното съществуване на утрешния ден. А той понякога не идва.

„Колко години се побират в един ден, в едно денонощие?“

Бард има приятел. Ходи за риба всеки ден, а вечер чете книги. Сега е вглъбен в „Изгубеният рай“, но не знае, че няма да го намери. Че търсенето на изгубения рай ще е кратко и незавършено. Смъртта ще го прекъсне и ще го прегърне в ледената си прегръдка.

Бард е мъртъв. Дрехата му не е била достатъчно топла, за да го спаси от ледените студове на морето, което обича да си играе на руска рулетка с рибарите и винаги печели, защото Бог и стихиите са на негова страна. Бог е  по-силен отколкото които да е  молитви на човешките същества, които вярват в него. Но вярата им в правотата на Бог е по-могъща от желанието им за живот и те се оставят на вълните, на тези морски чудовища и на тяхната ненаситна паст. Погълнати, те знаят, че това е божията воля. А там тя е закон и никой не бива да пита защо или да си мисли, че е било още рано.

Бард има приятел. Той обича книгите също като него и е решен да върне „Изгубеният рай“ на притежателя й, тъй като Бард вече няма да може. Момчето тръгва на път през зъберите на страха, през долчинките на студа и забравата и си мисли за своя приятел. Мисли си за семейството си, което Бог е прибрал преди известно време. Мисли за смисъла и за неговото натрапчиво отстъствие.

„Момчето не плаче дълго; няколко сълзи, няколко малки лодки, които се стичат по бузите, натоварени до ръба с тъга.”

Защо ти се полага живот, а на нас не? Мъртвите питат момчето и то не знае. Едни си отиват по-рано, а други остават след тях, за да търсят отговори на въпроси без отговор.

Йон Калман Стефансон стои на дъното на морето. Но това всъщност не е дъното на морето, а на човешката природа. Стои, заринат в нейните страхове и ги подрежда. Така те изглеждат по-обясними, по-логични и следователно – по-малко страшни.

Но това всъщност не е вярно. Не са по-малко страшни.

Романът „Между Рая и Ада“ е психологическа библия, която не се страхува от истината, но поражда страх. Страхът от тленността, неочакваността, от внезапната смъртност, на която е способен човек. От спомените, които няма да останат дълго след нас, защото и те са смъртни, и те гаснат. След човек остават само планините, морето и Бог. Стефансон е поет, който е здраво стъпил на собствената си родна земя. Изследвал нейните тайни, той разкрива бруталната простота на истината – всичко живо е крайно. Единственото, което можем да направим, е да се оповем на думите – онези единствени пазители на спомена за нас. Да се вкопчим в тях и да ги използваме, за да не забравяме никога другия.

„Не ме забравяй, момче…“

Изтъкана от противоположности, книгата на исландския писател, хваща читателя и го завърта между красотата и ужаса, между студа на замръзналите планини и топлината на дома. Между живота и смъртта, между Рая и Ада. А между Рая и Ада са обречените на живота и смъртта. И са длъжни да опитат и от двете.

Романът е част от поредицата „Отвъд“ на издателство Жанет-45. Преводът от исландски е дело на Стефан Паунов, а прекрасната корица – на Христо Гочев.