Животът е число, често в ума ми беше нула. Умножаваш щастието и живота – нула. Нещастието и живота – нула.
Събудих се и чух тихите стъпки на С. да отекват в стаята. Нетърпеливо ме чакаше да стана. Бяхме си обещали вече да отидем до делфинариума.
Моментът на приготовлението е основата на връзката. Основа – фокусираме себе си върху личностите, които вероятно ще бъдем след дългите години на щастие, но докато създадем живот, различен от основата, ще закъсняваме винаги.
Закъсняхме за делфинариума. След 33 минути той вече щеше да бъде затворен.
Щяха да ни стигнат. Дефицитът на време винаги предполага емоция не по време, а след.
Светлината от флуоресцентната лампа играеше върху кожата ми, танцуваше, а сенките на телата ни, чиито глави се поклащаха първо на едната, а после на другата страна, ту се отблъскваха, ту се сливаха, като цветовата палитра по платно на художник.
Стъклото бе жертва на отпечатъците на хилядите посетители, сред които бяхме и ние – едни от множеството.
Вероятно нямаше да бъдем запомнени, след нас щяха да измият пода, да почистят петната, а на следващия ден нечии други кални стъпки щяха да се простират по белите плочки. Какво като е нужен само един препарат, за да изтрие следите ни?
Гледайки делфините, мечтаех тайно да бъда една от тях. Не, не исках да живея в делфинариум, разбира се.. Напротив, още държах свободата си на една ръка разстояние от всичко друго (исках да бъда свободна) .
Не бях ли все пак и тогава делфин? – Будна в нашите моменти и спяща, докато мисля за неща, които С. не разбра. Като делфин, вместо кожата си, променях изцяло себе си на всеки два часа. Днес решавах да вдишвам пролетта с уханието на есен, утре щях да бъда цялата зима (с чаша чай в мъртво следобедно време, при прогноза 34 °).
Мислейки, се озовах там – заключена в аквариума. Нямах ръце нито пък крака, крайниците ми бяха видоизменени в гръдни перки.. Плувах с другите, живеейки най-страшния живот, който може да съществува – този, в който бях се затворила сама.
Поисках да се събудя, но лявата ми половина спеше дълбоко.
С. стоеше срещу мен изцъклил очи и успя да провлачи едва:
– За бога, върни се тук.
Не се върнах.
АВТОР: ПОЛИНА ГОСПОДИНОВА, ORANGE CENTER THE MALL
Все още няма коментар.