Магичният свят на Кели Барнхил и нейното момиче, което изпи Луната

“Момичето, което изпи луната”  на Кели Барнхил е вълшебна комбинация от класическа детска приказка, магия, подобна на усещането от Хари Потър, и шантави персонажи в стил Пратчет. Слабостта ми към детските книжки за пореден път ме тласна да прочета импулсивно книга, която ме грабна от първата страница.

Историята се развива в подножието на един дремещ вулкан, който от време на време “изръмжава” и напомня на хората за себе си. Населението е разпределено между Свободните градове, които са обвити от щастие, и Протекторатът, тънещ в мъгла от тъга и нещастие. Причината за тази тягостност е Денят на жертвоприношението, на който ежегодно най-малкото към момента дете бива изоставено в гората като дар към Вещицата.

Отделно от обикновените хора живеят Зан, Глърк, Фириан и Луна. Глърк е блатно чудовище, поет и грижовен приятел и той е по-стар от всички и всичко, защото “в началото бе блатото“. Зан е вещица на поне 5 000 години и е нещо като добрата фея между Протектората и Свободните градове. Фириан е един от най-любимите ми герои – той е Просто огромен дракон с размерите на гълъб.

Ако ви разкажа (повече) за главната героиня Луна, ще ви разваля удоволствието от прочитането. Ще кажа само, че отнета от майка си насила и изоставена в гората, тя се озовава сред обитателите на гората и израства обградена от много любов. Но (винаги има поне едно но) ѝ предстоят много открития, приключения и разкриване на дълго пазени тайни.

“Момичето, което изпи луната” е увлекателно приключение, изпъстрено с много герои, злодеи и магия. Книжката е подходяща за дечица, които могат и сами да си я прочетат, но и за големите,  криещи в себе си по едно непораснало дете.