Любен Дилов. Без/граничност на човешкото познание

Любен Дилов. Без/граничност на човешкото познание

юли 31, 2017
Категория: Публикации, Ревюта
0 1261 8
Любен Дилов. Без/граничност на човешкото познание

Любен Дилов. Без/граничност на човешкото познание

Познавам творчеството на Любен Дилов, а писането за неговите произведения е удоволствие. Той не само формулира IV закон на роботиката („Роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот“), но същевременно е един от малкото български фантасти (заедно с Недялка Михова, Емил Манов и Павел Вежинов), които проникват в света на Другия, на Чуждия, търсейки границите на човешкото, с такава философска дълбочина, която и до ден днешен не е постигана в българската фантастика. 

Въпросът за „чуждия разум“ и начините на неговото опознаване почти винаги се е разглеждал през призмата на амбицията за асимилиране, на моменти маскирано в желание да помогнеш на Другия. Романите „Тежестта на скафандъра“ и „Да избереш себе си“ извеждат един общ проблемпроблемът за непреодолимия антропоцентризъм на човешкото познание. Израсъл на Земята, или носещ бремето на земния си произход и светоусещане, ученият изследовател възприема света само през призмата на собствения си опит и опита на своя вид. Това ясно се наблюдава в „Тежестта на скафандъра“, където астронавтите попадат в една среда, в която човешките понятия, мотивировки, емоции губят своя смисъл.

downloadИ двата романа поставят въпроси, които продължават да провокират обществото със своята актуалност. Възможно ли е съзнание, което е осъдено на ограничеността на собствената си физическа и емоционална обусловеност да преодолее границите на всичко, което е, за да вникне в чужда сетивност, друг тип емоции и общуване, съвършено различно, без да загуби своята цялост? Доколко човешкият начин на опознаване е универсален?   Познанието е свързано с едно „човешко гледище“, което ние в качеството си на хора не можем да напуснем.  Самото заглавие „Тежестта на скафандъра“ провокира към възприемането на човека като хибридно същество, сраснало се с машините, ограничено, разпънато между науката и човешкото, между разсъдъчното и емпиричното. Тялото се превръща в средство за познание, а суровата логика на научния разум е визуализирана през непосилната тежест на скафандъра. „Хората изведнъж като че ли престават да бъдат хора, сливат се с машините…“  

Зависимостта от машините по своеобразен начин представя и оковаността на човешкото познание в рамките на науката, чиито творения са напълно абстрахирани от емоциите, технизирани и осъществени в абсолютна стерилност, обективност и дистанцираност на отношенията между познавателния субект и обекта, който той изследва. Но защо контактът с Другия се проваля? Защо тежестта на скафандъра е толкова всепоглъщаща и отговорна? Това се въпроси, до които всеки сам трябва да достигне.

Романът „Да избереш себе си“ проследява процеса по прехвърляне на човешки мозък в изкуствено създадено механично тяло. Героят Даниел Димих се лута между пространството на изгубеното вече човешко тяло и новото, чуждо тяло, с чиято различна сетивност и форма трябва да се справи. Удължаването на човешкия живот, борбата с преждевременната смърт е мечта, която науката постепенно започва да превръща в реалност, но за научната фантастика подобни експериментаторски амбиции са интерпретирани като катастрофални. Новата форма и сетива предизвикват разрив у героя. Неговият мозък не е в състояние не само да възприеме изцяло различната картина на заобикалящата го действителност, но изпитва трудност да я назове, защото с вграждането на мозъка в киборга там са пренесли всичко онова човешко, което той е натрупал през годините в себе си и което би било полезно в живота на машина-човек като коректив на неговите действия.  Но те пренасят и неговите чувства.

 

любен„Винаги невидим за човешките сетива, човешкият мозък не бе се домогвал истински до такъв образ на природата. Въпреки математическите му догадки-конструкции за нея, нелинейната динамика в структурата на Вселената се оказа абсолютно чужда му. Тя плашеше човешкия мозък, свикнал от хилядолетия да налага навсякъде свой ред по своя си логика, изградена от потребностите му.“

 

Мечтата за създаване на галактическия човек е осъществена, защото е освободен от тленността, която възпрепятства ума да се рее безопасно из космическото пространство, където е истинското величие на човека, но така и не успява да се освободи от въпросите, които се пренасят в киборга заедно с неговия мозък. Но Вселената остава недостъпна за разум, който притежава несъвършенства, деформира образа на света, един човешки разум, тръгнал да проникне и опознае безкрая. Никой човек не е в състояние да получи знание, за което няма сетива, с които непосредствено да прониква в подобен тип разум. 

Прехвърлянето на мозъка в машина не е решение на проблема за безсмъртието и постигането на по-мащабно познание, а преждевременна намеса в биологичен вид, който все още не е намерил начин да съществува независимо от своето тяло и емоционалност. Човекът попада в плен на това, което сам е създал, превръща се в същество, което с увеличаване на знанията си все по-малко може да влияе върху собствената си съдба.

dilov-skafandar-e1486412994280За да постигне съвършенство, човечеството трябва да изгради между себе си и природата цяла верига от звена, в която всяко следващо звено трябва да бъде по-мощно – да усилва разума – от предишното. В своето есе „Двете еволюции“ Станислав Лем изказва мнение, че по пътя на развитието на разума ще се сблъскат не сили, а мисли, които ще позволят в перспектива да се овладеят недостъпни за човешкия мозък свойства на материалния свят.  Но нашето познание е човешко, твърде човешко. Агресивното изземане на функциите на природата е поредната амбиция на човечеството да прескочи много от еволюционните звена, за да постигне свръхчовека, но той изостава в своето духовно израстване, превръща се в механизирано същество.

Всеки път, когато се връщам към романите на Любен Дилов (и съм много доволна, че започнаха да ги преиздават!), получавам не само интелектуално удоволствие, но отново и отново се замислям за все по-голямата ни зависимост от технологиите. Кой кого поражда? Технологията нас или ние технологията? Тя ли ни води, накъдето си поиска, дори към гибел, или ние бихме могли да я подчиним на нашите стремежи?  На тези въпроси само бъдещето може да отговори.  

 

АВТОР: ЕЛЕНА БОРИСОВА (VULPES), ORANGE CENTER THE MALL

, , , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *