„Когато се задълбаеш в причините нещо да се случва

и стигнеш до същността на нещата,

сам виждаш лицето на Бога – иронично усмихнат,

 с неговото лошо чувство за хумор…“

„Лисицата“

Представянето на романа „Лисицата“ ще бъде до голяма степен емоционално заради особената енергия на текста, която не ми позволи да отместя поглед встрани, докато не стигнах до самия финал на книгата. Първото нещо, което ми направи впечатление, е, че авторът е отделил много време за внимателното проучване на тематиката и фактите около реализирането на този художествен проект. Това изпипване на детайлите се наблюдава и в предишни негови книги, в които той преплита митология, история, криминални елементи, научни теории и алхимични технологии.

В романа се наблюдават две сюжетни линии, които се разгръщат паралелно. Едната проследява необикновения 700-годишен живот на Нора Волпе – родена в Ирландия в началото на 14 век, а другата представлява едно съвременно криминално разследване, водено от полицейския психолог Виктор Трейман. Мъжът отчаяно се бори с демоните на своето минало, където още като дете е извършил убийство. Съдбата среща двамата герои, чиито съдби са подобни – Трейман е израснал в сиропиталище, а Нора е отгледана от мъж, който не е биологичният й баща. За своите родители тя нищо не знае.

Когато е 12-годишна, бащата на Нора я оставя сама в гората, за да се отърве от нея. След три дни, на ръба на изтощението и докато се бори за живота си, съдбата й изпраща най-голямата благословия или проклятие в образа на една лисица, която я напада. Немощното момиче с последни сили забива зъби в шията на животното и започва да пие от кръвта му, за да утоли жаждата си. Два века по-късно, в разцвета на своята младост, Нора е в Италия, където се запознава с Леонардо да Винчи. Двамата се опитват да намерят заместител на ужасяващия „лисичи ритуал”, на който тя се подлага през около трийсет години, за да съхрани „пренебрежимото си стареене”. Самата Нора сравнява пристъпите, които подсилват безсмъртието й, с малки умирания, при които наранява тялото си, изпочупва всичко, до което се докосне, яде трева и пръст и разкъсва дребни животни. Това е цената, която героинята плаща за своето дълголетие.

Криминалното разследване и въвличането на читателя в лабиринтите на различни епохи сякаш са само фон, върху който авторът изгражда душевните състояния на героите. Галин Никифоров изважда на показ демоните, които разкъсват неговите персонажи, определят техния живот и в крайна сметка в края на романа ги подтикват към избори, които най-сетне дават покой на душата. А този покой се реализира през любовта. Преди да се случи духовната трансформация на Виктор Трейман, той е преследван от собствената си съвест, проявена в образа на момчето, което той е убил. Мъртвият се появява в сънищата на героя и в моментите, когато болката в коляното му става непоносима и сякаш безкрайна.

Смисълът на човешкия живот, отношението към смъртта, прераждането и Бог са общочовешки теми, които се появяват в творчеството на автора, появяват се и в романа „Лисицата”.  Повествованието се движи по ръба между реално и въображаемо, смъртта и прераждането, чувството за вина и прошката, която героите получават от собствената си съвест. Още със самото си заглавие романът задава една от основните насоки на текста. Когато за първи път взех книгата в ръцете си, първият въпрос, който си зададох, беше „Защо авторът е избрал това заглавие и какво означават латинските букви (Nascentesmorimur), които стоят като печат на предната корица?“. Латинското удължение означава „Раждайки се, умираме”.  Романът разгръща много успешно символиката на лисицата, но каквато е представена в японския фолклор. Китсуне е японското наименование за лисица, Китсуне-сан е и една от главите в произведението. В Япония така наричат хората, обладани от лисичи дух, а жертвите винаги са млади жени. Една от най-важните им способности е, че те могат да приемат човешка форма. Лисиците били считани за посланици на божеството Инари („раждащо ориз”), а теолозите твърдят, че това божество е същество от женски пол.  

Галин Никифоров е написал изключително произведение, което ни провокира да мислим за начините, по които човешкото същество възприема своята смъртност. Но не само – „Лисицата“ въвлича читателите в магическия свят на едни души, намерили покой в споделеността и вътрешната хармония, които само любовта към другия може да постигне. Любов, пренесена през вековете.

Автор: Елена Борисова