Insane, не мисля, че има по-идеално начало за албума „The Serenity of Suffering“. Началният вик е съпоставим с онова „Are you ready?“ от Blind! В тази песен се съдържа всичко, което исках от Korn след „Take a look in the mirror“ (2003), минали са 13 години от тогава, групата претърпя много промени в състава, в живота си и в музикалната си насока. Бях се отказал от тяхното слушане, албумите им не ме интересуваха и рядко дочувах, какво се случва около тях. Преди няколко месеца започнаха да излизат песни от новия албум „The Serenity of Suffering“ и изведнъж подадох ухо. Чувах все по-приятното и познато мрачно настроение в музиката им, оставени са настрана експериментите, отново има предимно тежки рифове, силен бас и Джонатан-дейвиското пеене/грачене, което ме караше да подскачам на „Blind“, “Freak On A Leash”, “Somebody, someone”, “Here to stay”, “Right now” и всички други от превръщащите се в класика на стила си, песни в „старите“ албуми.
Дали Korn се завърнаха към това, което ги правеше така добри? Отговорът е… ДА!
Всъщност, песента която ни открехна към това ново музикално изживяване беше „Rotting in Vain”. От клипа си до началния взрив в слушалките и споменатия по-горе глас на Дейвис оставаш с впечатлението, че Korn са отново тук, отново големи и отново искам да ги видя на живо – желание, което беше отдавна изчезнало.
Тук е време да споменем и големият търговски трик с включването на Кори Тейлър (Slipknot) в албума: песента е хубава, клипа е по Tool-ски интересен и несъмнено е замислена като големия бонус за феновете на двете групи. Ето и минуса: Ако такава песен се беше случила в началото на 2000-та щеше да звучи по друг начин (спомнете си за “JumpDaF*ckUp” на Soulfly), много по-тежко и много по-впечатляващо, което й е и единственото леко разочароващо нещо в този албум – тази една възможност дошла толкова късно в дискографията и на двете страни. Кори отдавна загуби ръмжащия си глас, който изстреля Slipknot във висините на тежката музика. Та в ретроспекция, това не е песен с Кори от Slipknot, а песен с Кори от Stone Sour.
Съветът ми е, когато се наслушате на синглите в албума, хвърлете ухо на скъпоценните камъни като: “Black is the Soul”, който ме връща към “Untouchables”(2002) със своята издялкана и кървяща отчаяност. “Take Me” – по-грууви звученето на „Got the life”, “Everything Falls Apart” болезнено напомня, че някой неща, колкото и да се стараеш, няма да можеш да поправиш, а “The Serenity of Suffering” започва да звучи все по-тежко, от колкото сме си мислели в началото. Напрежението по гласните струни на Джонатан и мелодичните части прегласящи му се блъскат изведнъж в стените на тежкият басов риф. С всяко следващо слушане се намират нови и нови части, които ще превъртаме отново и отново.
Това е един от най-закачащите албуми, които групата е правила, изоставащ единствено на онзи шедьовър от 2003-та. Намирането на любима песен е трудно постижимо. Общо мнение по този въпрос липсва, което говори само за това, как няма конкретно отличаваща се силна страна, целият албум е такава. Във всеки риф, всяко парче текст и всеки удар на барабаните се изхвърля енергия към слушателя, която ни въвлича в постоянен световъртеж и след края на песента, сме готови за следващата, без почивка, без отдих.
В заключение: Пуснете си “Insane”, после превъртете отново в началото й, отново, отново и отново. Чуйте за пореден път отварящият прилив на вика, който ще ви погълне и когато сте напълно откачили външния свят от себе си, продължете нататък, защото ви очаква едно музикално изживяване, което само Korn можеха да организират.