Не е тайна, че писателското его е зона, където трябва да се стъпва много внимателно, а препоръчително би било да не се стъпва изобщо, ако не желаеш да потънеш дълбоко в онлайн спорове за чест и достойнство. Книжарите често се срещат с автори, които минават на бързо посещение и задават рутинните си въпроси „Къде ми е книгата“, „Защо не е на бестселъри“ и „Защо всички толерират Георги Господинов, а мен не?“. Разбира се, има много писатели, които не го правят. Те дори са преобладаващата част.
Докато днес разглеждах новите книги, написани от български автори,се замислих и за още нещо. Голяма част от художествените произведения на български автори носят гордо върху предните си корици снимка на автора. Дали това е желание читателят да по-добре запознат с личността на автора, или нещо друго като изцяло естетически подбуди, няма значение в рамките на този текст. Неговата цел просто е да подбере няколко такива ситуации. Защото явно тези автори държат да се покажат, а аз ще им дам още един канал да осъществят желанието си.
Радослав Гизгинджиев, „Страници от Рая: Дневниците“, „Вратите“, „Пеперудите“
Недялко Йорданов, „Мрън-мрън“, „Всички най-нови стихотворения“
Иво Сиромахов, „7 жени“, „Шекспир 3D“, „Любовни истории“
Любен Дилов-син, „FaceБуки“, „Циганите на Сатурн, бомба в Парламента…“
Калина Паскалева, „Седемте смъртни гряха“
Никола Дюбоа, „Приятно ми е, Никола“
Мая Вуковска, „Животът на Вучето“
Бойко Ламбовски, Деян Енев, „Разкази/Стихотворения“
Деян Енев, „Внукът на Хемингуей“
Румен Леонидов, „Сляпа неделя“
Добромир Банев, „Аз съм в другото такси“
Все още няма коментар.