През ноември отбелязахме 110 години от рождението на един от най-значимите ни писатели – Павел Вежинов. Автор на редица емблематични литературни произведения и оставил значима следа в българското кино като сценарист.
Творчеството на Павел Вежинов представя дълбоки психологически и философски търсения, които отразяват сложността на човешката природа и показва по изключително фин начин моралните дилеми и взаимоотношенията в обществото . Характерни за неговите книги са мистиката и фантастичното, но и реалистичното представяне на живата градска среда, която самият автор е познавал. Сред най-значимите му книги са романите „Бариерата“, „Нощем с белите коне“ и „Белият гущер“.
Годишнината на автора беше и повода за новото издание на „Нощем с белите коне“ (Orange books). За да надникнем по-добре в литературното наследство, което оставя Павел Вежинов, поканихме неговата дъщеря Павлина Делчева-Вежинова да гостува в блога. Тя е журналист, автор, сценарист и много сладкодумен разказвач. Ето какво ни разказва Павлина за магията на думите.
Как новите поколения читатели оценяват и приемат творчеството на баща Ви?
Радвам се, че след толкова години баща ми звучи все така съвременно както преди и новите поколения продължават да посягат към книгите му. Може би това се дължи и на факта, че той общуваше с читателите като с равностойни събеседници, не ги поучаваше, не се отнасяше с тях като с по-нисши, но и никога не се опитваше да се нагоди към вкуса им. Просто ги уважаваше. Ще си позволя да го цитирам: „Много неприятен сюрприз е за читателя да му пробуташ неочаквано някоя скучна книга. Скучната книга не е никаква книга, каквито и да са нейните претенции. Неразбираемата книга е неуважение към читателя. Претенциозната книга говори за маниакалност и глупост, което е почти едно и също. Хубавата и дълбока книга се отличава преди всичко с простота и достъпност.“ Струва ми се, че именно заради това той продължава да бъде четен.
„Нощем с белите коне“ е възторжено приета от читателите и критиката още с излизането си преди 50 години. Какво определя успеха на книгата и нейната популярност днес?
В едно интервю баща ми определи „Нощем с белите коне“ като роман на чувствата, но нямаше предвид романтичните чувства, макар и те също да са част от двигателя на историята. Това е роман за истинските, дълбоки стойности на човека, за пътищата, по които върви и за чувствата, които изпитва. За достойнството, с което трябва да преминем през живота. И най-вече за „съвестта, която е не само разум, а и усещане за света“. Всъщност, баща ми не изобразяваше, той съпреживяваше, описваше душите на хората, а те не са се променили чак толкова, колкото понякога ни се струва. Сигурно затова романът продължава да се чете с интерес. Той не е остарял.
А символ на какво са белите коне – всеки сам решава.
Какво бихте определили като най-характерно за прозата на Павел Вежинов?
На първо място – талантът. Друго специфично за него е, че той е градски писател, но най-вече градски човек и никога не го е крил, даже в годините, когато е трябвало да имаш селска жилка и да си човек от народа. Израснал на улица без паваж и сраснал след това с паважа на големия град, баща ми никога не е спирал да го изобразява. Градът е не само място на действие, но и герой в по-голямата част от произведенията му. Това започва от най-ранните му разкази в „Улица без паваж“ и „Дни и вечери“, преминава през „Момчето с цигулката“ и „Нощем с белите коне“ и стига чак до недовършеното произведение „Долината на светулките“.
Другото характерно е, че никога не се е боял да рискува. Предпочиташе неизвестността на творческия риск пред статуквото. Мразеше клишетата и никога не пожертва авторската си свобода.
Библиографията на баща Ви съчетава разнообразие от жанрове и теми. Кои от тях според Вас са най-съществени за него и литературното му наследство?
При баща ми през годините съществува едно непрекъснато обогатяване и обновяване във всяко едно отношение – стилово, тематично, жанрово. Той никога не се притесняваше да навлезе в територии, на които някои писатели гледаха с аристократично презрение. Очерци, репортажи, фейлетони, пътеписи, киносценарии, криминални романи. Но особено фантастиката или по-скоро това, което самият той наричаше „фантастичен реализъм“, където фантастиката е по-скоро условност, чрез която писателят може да навлезе в най-важните проблеми на обществото и на човешката личност.
Разбира се, това, което е най-привлекателно днес, са неговите най-известни произведения – „Нощем с белите коне“, „Бариерата“, „Синият камък“, „Везни“.
Кои книги на баща Ви са Ви повлияли най-много в личен и в професионален план?
Повлияла ми е по-скоро личността на баща ми. Но и книгите също. Като малка бях много горда, че ме има описана в „Следите остават“ и леко разочарована, че съм само някакво момиченце, което се мерва в началото. Разбирах какво е война от „Втора рота“ и военните разкази, но не като мащабно действие, а в човешката й същност. Усещах моя град и хората му чрез разказите от 60-те години. Учех се на достойнство и чест от „Нощем с белите коне“, на полет на мисълта и чувството от „Бариерата“ и на фантазията от „Сините пеперуди“ и „Когато си в лодката“.
Но най-много са ми влияли тези малко минути насаме в кабинета му, когато сме говорили на уж маловажни, всекидневни теми и те са прераствали в нещо много повече. Въобще, родителите учат децата чрез примера си. Аз имах добър пример.
С какво обичаше да се занимава баща Ви, извън литературата и писането?
Баща ми обичаше живота. Той никога не каза „Литературата е моя съдба“, смяташе го за прекалено егоцентрично. Животът му не беше систематизиран, дисциплиниран, предначертан. Пишеше, когато имаше какво да каже, а не да трупа думи и редове. Отново ще го цитирам: „Смятам забавлението не само неотменно право, но и неотменно задължение, ако човек иска да запази свежа душевност, интерес към живота, вътрешна младост, жизнеспособност. Скучният и еднообразен живот е смърт за емоционалния и духовен мир на писателя. Човек трябва да гледа на забавленията така сериозно като на работата, да умее да ги подбира и да не злоупотребява с тях. Това е капитал, който наистина трябва да се харчи много разумно“.
Не съм сигурна, дали всичко което правеше, беше разумно, но пък зная, че му помагаше да усеща живота, хората, чувствата им по-силно. Не е тайна, че играеше карти и понякога прекарваше дълги вечери в задимени помещения, но с годините това намаля. Ако ме питате за „хоби“, то и там нещата не са еднопластови. В младостта му киното е било хоби, но се превръща в професия, когато започва да пише сценарии и отива да работи в Киноцентъра. Хоби е бил и боксът, но става боксов съдия, председател на боксовата секция, а това също е вид професионализъм. За хоби можеше да мине риболовът, но тогава татко „пишеше на ум“, докато гледа плавката. Или както ми беше казал веднъж: „За мен е най-полезно, когато рибата не кълве. Тогава ходя покрай брега и мисля за героите си.“
Беше жизнен, енергичен и весел човек, който ценеше малките радости, защото знаеше, че те правят живота интересен и пълноценен.
Снимки: Личен архив на Павлина Делчева-Вежинова
5 супер идеи за подарък за дете
5 идеи за подарък за „таен“ Дядо Коледа
Все още няма коментар.