Преводачите: Интервю с Ваня Георгиева

За магията на превода – поредица от интервюта

 В края на септември отбелязваме Международния ден на преводача. Той е обявен като такъв  и се отбелязва от 1991 г. по решение на Съвета на Международната федерация на преводачите. На тази дата се почита паметта на патрона на преводачите – св. Йероним Блажени, починал на 30 септември 420 г.

Денят е празник за книжните общности по света и се отбелязва по разнообразни начини – с провеждането на конкурси, кръгли маси, представяния на книги и четения.

Вдъхновени от празника и важната роля на тези „магьосници“, решихме да те срещнем с няколко изтъкнати български преводачи, благодарение на които може да четем на родния си език различна и много богата литература.

През септември те запознаваме с Преводачите, за да научим заедно тайните на тази нелека професия, да разберем по-добре какво е да трансформираш история от един език в друг и да открехнем малко завесата зад процеса на превод.

В първото интервю ти представяме Ваня Георгиева.

Ваня Георгиева е преводач и преподавател на италиански език. Завършила е специалност „Рехабилитация“ в София. През 1991 г. заминава за Италия, където живее в продължение на осемнайсет години. Докато работи като рехабилитатор, завършва успешно „Литература и философия“ в университета във Фоджа. След като се завръща в България, започва да преподава в Италианския културен институт, превежда за издателство „Лемур“.

Сред книгите, които е превела са „Сред хълмовете на Просеко“, „Малинверно“, „Кратък дневник на съвпаденията“, „Цветя над ада“.

Какво Ви накара да се занимавате с превод?

При мен захващането ми с преводачество стана съвсем случайно, но както се казва, случайни неща няма, затова смятам, че точно така е трябвало да стане и аз несъзнателно съм подтикнала съдбата си към това занимание, което се оказа изключително приятно, удовлетворяващо и полезно. Превеждайки дадена книга, аз просто потъвам в друг свят, изобщо не мисля за никакви проблеми или неприятности, дори ми минават евентуални физически болки. Пренасям се изцяло в света на героите, смея се заедно с тях, плача, опитвам се да си представя какво бих направила на тяхно място в дадено положение, при което трябва да се вземе съответното решение. Всъщност аз никога не съм си мислела, че ще дойде ден, когато ще започна да се занимавам с тази дейност и следователно нищо не ме е подтикнало, а просто то дойде при мен и аз го приех с отворени обятия.

Колко „намеса“ може да си позволи един преводач в текста?

Намеса от страна на преводача винаги и неизбежно има, защото е ясно, че на различните езици изразите са различни и без тази намеса няма да се получи точно предаване мисълта на автора. Има и друго – някои езици са по-богати на думи от други и често аз лично изпадам в затруднение коя точно да избера, при положение че усещам, че избраната от мен не отговаря точно на смисъла на оригиналната. Все имам чувството, че по-този начин обеднявам превода, затова прибягвам понякога до повече описателност и употреба на повече думи. Случва се и обратното и тогава с огромно задоволство написвам кратичкия израз на български, докато на италиански може да е цяло изречение.

Кои са най-големите предизвикателства, които сте срещали в работата си?

В общи линии е това, което вече споменах, но бих могла да добавя и наличието на доста изрази на съответния диалект, нещо, което напоследък се случва все по-често в италианската литература и не само, много песни също така се пеят на диалект, има издадени речници; с една дума италианците пазят ревностно диалектите си, което разбира се е чудесно, защото диалектите са всъщност богатство с историческо значение. Сигурно е известен фактът, че именно диалектите са много по-близки до латинския език, отколкото съвременният италиански. Друго предизвикателство е времето, в което се развива действието в романа. Налага се преводачът да е запознат с историята и съответните събития, за да успее да ги предаде по-достоверно.

Виж още: Преводачите: Интервю с Ангел Ангелов

Коя книга (или книги) смятате за постижение в работата си? Защо е важно да я има на български?

По начало аз съм доста самокритична към всичко, което правя, особено към преводите. Общо взето никога не съм напълно доволна, все си мисля, че би моголо да бъде написано по-добре, но все пак, основавайки се на отзивите на мои познати, прочели книгите, които съм превела, се съгласявам с тях и си харесвам на първо място романа „Малинверно“ . След него мога да сложа „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“, но това не означава, че не харесвам другите – обичам си ги всичките, както се обичат собствените деца. Сами виждате как разсъждавам и ги възприемам собственически – направо си ги присвоявам, но смятам, че това се случва и с другите преводачи.

Взаимодействат ли си различните езици? Как една история успява да обедини различни държави и култури?

Открай време езиците са се смесвали и са взимали думи един от друг. Този факт е свързан с историческите събития и преместванията на народите. Така е и до днес и могат да се дадат хиляди примери за тази размяна. Българският език е доста ярък пример за това и го казвам със съжаление, защото си давам сметка всъщност колко много чуждици употребяваме всекидневно. Това са чуждици, които по никакъв начин не бихме могли да заместим с български думи, например гара, тротоар, балет, център, офис и още много много други. Има обаче и такива, които при добро желание бихме могли да заместим с наши: край вместо финал, построявам вместо конструирам, подробност вместо детайл, действително или всъщност вместо реално и ред други.

По-голямата беда е там, че, използвайки споменатите чуждици, ние често им придаваме друго значение и смисъл, което е недопустимо. Например, много хора казват визия, имайки предвид външния вид на човек или предмет. Всъщност визия означава виждане, гледище, гледна точка на някого, може да означава и видение. Така че трябва много да се внимава в това отношение. Аз завиждам на италианците, че си имат собствени думи за почти всичко. Ето един пример: за хотел използват „алберго“, от глагола „албергаре“ /отсядам/, а има още много други.

Разказаните в романите истории биха могли да обединят различните държави и култури именно чрез опознаването им и съответно чрез направеното сравнение по отношение на събитията, характера и поведението на героите, обстановката, обичаите… облеклото им, ако щете.

Популяризира ли се ролята на преводача у нас? Какво мислите, че е бъдещето на професията и има ли опасност изкуственият интелект да навлезе в сферата?

Ролята на преводача би трябвало да се популяризира, защото всички знаем колко е важна тя. Четейки дадена книга, ние всъщност, без да искаме, отъждествяваме стила и умението му за писане с тези на автора, тоест като четем не си мислим за преводача, а само за автора, приемаме написаното изцяло като негово. Ако преводачът е добър, не е и нужно да си мислим за него, той става анонимен, стои зад кулисите и това означава, че си е свършил добре работата. Е, от време на време, по разни поводи, не е зле да се кажат няколко добри думи и за него. Относно бъдещето на професията на преводача, смятам, че може би ще бъде иззета до голяма степен от изкуствения интелект, но в никакъв случай не мога да повярвам, че може да бъде изместена напълно. Като всяка новост всички ще се втурнат да я прилагат и изпробват, но човешкият мозък все още е неразгадаем, а това означава, че не може да бъде заместен с нищо.  

Следи блога и за останалите интервюта от поредицата, а дотогава, хвъри едно око и на книгите.