Поредицата от интервюта по случай 24 май продължава. Следващият автор, който поканихме да сподели своите мисли, е изключително сладкодумен събеседник.

Разговаряме с Мария Касимова-Моасе – автор и журналист с отношение към културата и езика. Нейни са сборниците с разкази „Близки срещи със смесени чувства“ и „Монолози“, както и романите „Балканска рапсодия“ и „Записки от Шато Лакрот“.

Каква промяна наблюдавате в съвременната българска литература? Има ли нещо, което различава новите български книги от тези преди 20 години и има ли изразени тенденции?

В последните години много се пишат книги. Всякакви хора разказват, издават… даже се чудя кой толкова чете! Но това е хубаво нещо – щом се пишат книги, значи хората искат да оставят след себе си нещо, което да пребъде. Имат усещането за човешката дребност пред вечността и това ги карат да документират собствените си биографии или да регистрират в художествено слово идеите си. Преди десетина години започна една тенденция на „декоративния патриотизъм“ (заемам този термин от журналиста Спас Спасов), който се появи, за да нахрани обърканата принадлежност на хората в един нов и глобален свят. Започнаха да се пишат едни книги с герои мъдреци с прабългарски имена, които изричаха красиво изконни истини, докато носеха в ръцете си наследствени древни библии, месеха хляб или израждаха деца в някоя стара къща, услужливо облечени с фолклорни одежди. Публиката имаше нужда от това и то се появи, за да задоволи тази нужда. Струва ми се, че в последно време пък има особен интерес към писането на поезия. Има чудесни млади поети и поетеси, които пишат и водят поезията в едни додста по-съвременни и модерни душевни дебри, извън фолклорната показност.

Това всъщност в литературата ни вече се е случвало в началото на миналия век между т.нар „стари” и „млади“ – класиците с носталгия по забравеното минало като Вазов, и модерно мислещите универсални души като авторите от кръга „Мисъл“ . И тогава времето е било разделно и хората са търсели своите пътеки. Затова и не храня лоши емоции към тази, често твърде елементарна в търсенията си, масова литературна среда. Тя е такава, каквато е, защото следва читателския интерес. Знам, че и това ще мине. То вече минава…

Виж още: Разказвачите: Интервю с Виктория Бешлийска

Една от социалните каузи, които Orange подкрепя, е свързана с функционалната неграмотност сред младите хора. Как да възпитаваме читатели (с критично мислене) в дигиталната ера и как да провокираме интереса им към българските автори?

Истината е, че младите хора четат. Просто го правят по различен начин – онлайн, на устройства. Често не четат художествена, а специализирана литература, но това не е непременно лошо. Но е истина, че нищо не може да замени художественото, което, в крайна сметка, е едно душевно обобщение, човешка мъдрост, която би дала друг хоризонт и различна личностна свобода. Мисля, че трябва да направим четенето на художествена литература модерно. Трябва да е секси, да е белег за интересно различие от тълпата, да е знак на известна необикновеност. Четящите хора са готини. Да четеш книга е яко.

Трябва да организираме такива четения, да правим събирания на хора, които четат и да разговаряме с тях, да пишем своите истории и да ги споделяме. Трябва да правим срещи на младите хора с авторите. Но не онези скучни срещи, в които писателят стои като жив мъртвец и говори, а срещи с всякакви въпроси, с провокации, с въображение и други изкуства като театър, музика, рисуване… Като форматът
„Поетите“ например! Светът днес е комплексен и ние не можем да предлагаме старите форми – трябват нови форми, както отдавна го е казал  Чехов.

И стига сме се кахърили как младите не четат – ако не четат, то е защото не им е интересно. Наша е задачата да го направим интересно, като влезем в техния свят и с уважение им предложим това, което нас ни е вълнувало.

Кои книги ще препоръчате за първа среща със съвременната българска литература?

Бих препоръчала първо много от класиката ни. Алеко с пътеписите и „Бай Ганьо“ – няма аналог в световната литература! Да измислиш герой, който хем е притеснително унизителен, хем раждането му идва от една свръх ирония, присъща само на най-широко скроените души. Бих препоръчала Йовков и Радичков, Славейков и Яворов, Далчев и Багряна. От нашите съвременници – поезията на Стефан Цанев, на Елена Денева, Мария Донева, Стефан Иванов, Елин Рахнев, Тома Марков, Ани Илков, Иван Ланджев (той и с публицистичните си текстове).

Страх ме е да не пропусна някого… Бих препоръчала Йорданка Белева, Теодора Димова, Елена Алексиева, Милен Русков, Йордан Славейков, разбира се, Георги Господинов… Всеки един от тези автори има свое лице и своя пътека и намирам за вдъхновяващо това, че никой с никого не си прилича.

Защо е важно да четем на български, независимо дали български или преводни книги? При наличието на огромно разнообразие от книги в оригинал, как да съхраним и поддържаме интереса към четенето на български език?

Вие казвате, че е важно. Аз мисля, че ако човек знае много езици и може да чете в оригинал произведения, това е богаство. Аз обожавам езика ни – той е мъдър, стар и много детайлен. Но не смятам, че някой език стои над друг по каквото и да е. Езикът е начин на определени хора да се изразяват – трябва да уважаваме начина на изразяване на другите народи. Удоволствие е да четеш Фокнър на английски! Невероятно е да четеш Гогол или Достоевски на руски. Превъзходно е да четеш Селин на френски. И е ненадминато да четеш Радичков на български. Важно е да си познаваме езика и да го говорим правилно. Да ползваме синоними, да знаем идиомите му, да пазим богатството на изразяване, което той има.

Помислете само колко варианта има да направиш умалителна форма на български! Къща – къщичка, къще, къщенце, къщуна, къщурана, къщуранка, къщура, къщурка, къщица, къщунка… И всяко от тях носи един специфичен нюанс, който не може да се обясни бързо и просто. Всеки език си има такива красоти. Да уважаваме езиците на хората и са обичаме и говорим правилно собствения си – това е важно.

На коя стара българска дума бихте вдъхнали нов живот?

Много са! Но понеже името ми започва с М, ще кажа
„мингушки“ – това е дума за обеци, позната е в силистренско. Много ми е мила тази дума! В нея има и онова трептене на обеците на ухото, и онази дискретна красота, и една особена нежност към момичето, което ги носи. Харесва ми и думата “мърхоли”, в значение на ръми, вали един такъв поетичен и тих дъжд. Мисля, че и някои стихове могат да мърхолят. Харесвам и турската дума за нещастна любов – “севда”. Толкова тъга и мъдрост има в тази дума!

Прочети и останалите интервюта в блога на Orange, а в книжарниците ще откриеш много вдъхновяващи книги