Да определим новата книга на Алегзандър Чи като амбициозно начинание би било силно омаловажаване на действителността. „Царицата на нощта” (изд. Еднорог), плод на петнадесетгодишни усилия, е исторически роман с елементи на пикареска, чийто внушителен обем от над 600 страници не бива да ви плаши – действието е бързо, изпъстрено с драматични обрати, уравновесени от връщания в миналото на героите или кратки потапяния в техния сенчест вътрешен свят.
Бляскавата приказка започва по време на пищен бал, когато мистериозен непознат предлага на известното оперно сопрано Лилиет Берн специално написано за нея либрето – сериозна чест в артистичните среди. Но озадачаващото и малко зловещо откритие, което прави Лилиет е, че либретото всъщност се базира на нейния живот, детайли от който знаят само трима души, близки до сърцето ѝ. Изглежда някой е твърдо решен да извади на бял свят тъмните тайни от нейното минало, които тя е смятала за отдавна погребани.
Връзката с оперното изкуство е изключително важна за „Царицата на нощта”. Самото заглавие е взаимствано от „Вълшебната флейта” на Моцарт, а Алегзандър Чи споделя, че е замислял книгата като литературна версия на това известно произведение. Всъщност романът черпи вдъхновение не само от „Вълшебната флейта”, но и от други популярни опери като „Лучия ди Ламермур”, „Фауст”, „Кармен”, „Трубадур”.
„Царицата на нощта” обаче не е само опера, книгата продължава по своеобразен начин традицията на обемните романи от XIX век, в които младият главен герой, произлизащ от бедно семейство и често кръгъл сирак (Дейвид Копърфийлд на Дикенс, Йожен дьо Растиняк на Балзак) се бори с трудностите на живота и в крайна сметка успява да оцелее и дори постига успех. Лилиет Берн на Алегзандър Чи израства в бедна ферма сред прериите на Америка. През една мрачна есен треската отнася всички нейни роднини и тя е принудена да ги погребе съвсем сама – гранично събитие, което още в началото на романа ни подсказва сериозността на драмите, които тепърва ще се развихрят пред погледа ни. Веднага след това Лилиет се отправя към Ню Йорк, надявайки се да намери някакво препитание в големия град и в крайна сметка се оказва част от трупата на гастролиращ цирк.
Въпреки че романът е пропит с оперна драматичност, той не се усеща като опера в проза – и най-дълбоките трагедии, случващи се на страниците му, са балансирани от дистанцирания наратив на главната героиня. Той успява да охлади дори най-театралните моменти, за да не бъдем замаяни от пищната мелодрама, която се случва през няколко страници.
Лично за мен най-добрите моменти в „Царицата на нощта” бяха тези, в които любовта на Алегзандър Чи към словестната орнаментика и романтиката на епохата се съчетава с възможно най-суров реализъм. Например епизода с обсадата на Париж по време на Френско-пруската война (19 юли, 1870- 10 май 1871), когато хиляди парижани буквално умират от глад. Сред този призрачен пейзаж Лилиет се лута все още облечена в разкошните си рокли, ушити по поръчка, които вече са твърде големи за отслабналата ѝ фигура и събира кората на дърветата от Булонския лес, за да вари супа от тях. Призракът на гламурния Париж от епохата на Втората империя се сблъсква челно с ужаса на войната.
„Царицата на нощта” на Алегзандър Чи отдава почит на музиката и литературата на XIX век по възможно най-бляскавия начин. Сюжетът е издържан изцяло в духа на авантюристичните романи, включващ всички пищни елементи на великите опери от онази епоха: любов от пръв поглед, интриги, печал, предателство, тайни, заговорничещи аристократи, драматични бягства, легендарни тоалети, убийства, паднали жени и саможертва – същински пантеон на лудостта на хората, оставени единствено на милостта на Съдбата. Темпото на романа танцува неуморно нагоре-надолу по скалата победа-загуба-победа-загуба и така до самия край на представлението, когато завесата пада за последен път с фатална окончателност.
Любов Петрова е част от екипа на изд. „Еднорог”. Чете почти всичко и по много, но най-вече набляга на сериозна съвременна проза, биографии и бизнес книги. Над 10 години в света на рекламата и връзките с обществеността я карат да иска да сподели мнението си за книгите, които са я впечатлили истински, с всички. Хроничната липса на време за четене преодолява с ентусиазъм и липса на сън.
Все още няма коментар.