Две падащи звезди - разказ на Пламена Димитрова

Две падащи звезди – разказ на Пламена Димитрова

септември 7, 2017
Категория: Публикации
0 3270 47
Две падащи звезди – разказ на Пламена Димитрова

Две падащи звезди – разказ на Пламена Димитрова

– Това е голямата мечка – каза с топъл глас, гледащ небето. Бях метър висока, когато го каза за пръв път, с рошава косичка и глупава усмивка.

– Тате, наистина ли е мечка – попитах леко изплашена, а ти се засмя тихичко.

– Не, слънчице, не е. Просто съзвездие е – щастлива заклатушках крачета, седяща на нашата пейка. Чувствах се толкова радостна и сигурна в прегръдката ти, гледаща малките блещукащи неща в небето, които наричаше звезди. – Но, за бога тате, как можеха звездите да направят мечка? – не виждах никаква мечка. Затананиках детска песничка. Ти също въпреки, че не я знаеше. Облегнах се на рамото ти и затворих очи.

Когато ги отворих, вече бях метър и няколко пръста отгоре и крещях с цяло гърло.

– Тате, много боли – виках, а ти вече тичаше към мен. Силно те хванах през врата и не те пуснах докато не ме убеди, че дори принцесите биват ранени, но има спациални отвари, които ги спасяват. Избърса сълзите ми и ми каза да не плача. Хвана огромна шарена пеперуда, която щяла да спаси принцесата и ми я подари. Веднага я приех в кралството си.

Вече бях по-висока от теб и не можеше да ме успокоиш с приказка. Седнахме на същата пейка и отново ми каза:

– Това е голямата мечка – а аз този път не попитах дали е истинска, но имах чувството, че ти се искаше.

– Знам, тате – отвърнах ти сигурно въпреки, че изобщо не бях.

– Тате, нали всичко винаги ще е такова, каквото е? – този път не можеше даме излъжеш с приказка.

– Това, което изживяваме, ще се отрази на бъдещето. Понякога за добро, друг път не, но, слънчице, никога нищо няма да е същото.

– Но, тате аз не искам да се променя – сълзите се стекоха по бузите ми. Погледнах небосвода и видях милионите звезди, които ме гледаха от всеки край на небето. Бяха толкова красиви. Вечерта бе съвършена, а аз исках да взема този момент, този бъдещ спомен и да го натъпча толкова дълбоко в себе си, че да не мога да дишам от него, но ако се опитам да го махна да не мога да дишам без него.

Всяка година ходехме на точно това място. Само двамата, гледащи звездите. С всяка година ти ходеше все по-бавно, а аз намирах все по-малко време за нашето място с нашите звезди.

В следващият момент те нямаше да ме водиш, но аз не спирах да ходя. Последния път бавно с бастунчето пъплех, докато стигна, но стигнах и погледнах нагоре. Звездите бяха толкова по-различни от първия път, когато ме доведе.

– Това е голямата мечка – казах си. Отново се разрлаках, но този път не беше там да обършеш сълзите ми. Усмихнах се и се почувствах лека като перце. Бавно се издигнах нагоре – право към звездите.

 

Сега отново бяхме един до друг, но не виждах небето. Бяхме от другата страна на света, при звездите. Гледахме отвисоко и видяхме баща и дъщеря. Бащата сочеше звездите, а детенцето бягаше около него. Видя ги и ти, и ми се усмихна тъжно.

– Казах ли ти, че всичко се променя – погледна ме, а аз бавно кимнах с лъч светлина.

– Помниш ли… – започнах.

– Да, всичко помня, слънчице – усетих как ме прегърна и се спуснахме надолу.

– Тате, тате, тате виж две падащи звезди, пожелай си нещо! – развика се щастливо детето.

– Вече го имам – прошепна бащата и това бе последното, което чух.

 

АВТОР: ПЛАМЕНА ДИМИТРОВА

Пламена Димитрова е на 16 години и е един от най-добрите приятели на Orange Center. Тя е страстен читател, младши писател и младши книжар. Публикуваме нейните разкази с гордост, защото Плами е част от нашето книжно семейство и искрено вярваме в нейния талант. Затова винаги ще ви държим в течение с най-новите ѝ произведения.

, , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *