В края на краищата накрая стои краят, обединил всички начала и среди в себе си. Съдържащ възходите, паданетията и въскресенията на твореца и лишен от несугрността на първия опит. Лебедовата песен е очаквана, дълго подготвяна и уверена. Тя е създадена, за да остане след тленността на създателя си и да съхрани идеите и мислите, белязали последните години от живота му.
Във фокуса на този текст са 4-те последни книги на 4-ма класици, които са били наясно със скорошната среща със смъртта и са били подготвени за нея. Независимо дали са очаквали нейното естествено посещение (къде заради болест, къде заради старост), или са искали сами да се почукат на вратата й, те пишат последните си произведения с ясното съзнание, че са последни. Докато ги четем няма как да не останем с усещането, че сме допуснати във величествен храм на идеите на няколко от най-добрите и въздействащи писатели, раждани някога. Каква е тайната, която искат да ни споделят накрая на живота си?
Създаването на романа е бавно, прекъсвано и подновявано. Първоначалният ръкопис от 1928 година е изгорен от самия Михаил Булкагов през 1930-а. Но знаете добре, че „ръкописите не изгарят“ или поне не физически и историята за Дявола, посетил Москва в един горещ слънчев ден, продължава да гори в душата на писателя. Една година по-късно той започва да я пише наново и това писане продължава над пет години. Писателят умира през 1940 година без да види „Майстора и Маргарита“ публикуван. А ще мине много време преди някой да има шанса да види отпечатан пълният и нецензуриран текст.
В средата на 30-те кариерата на Булгаков като творец е почти съсипана и писателят е постоянно заплашван с арести и екзекуция. Той все по-трудно успява да публикува творбите си или да ги постави на театрална сцена. Въпреки това и въпреки че страда от остра бъбречна недостатъчност, той посвещата последните години от живота си на написването на своя шедьовър. Докато пише „Майстора и Маргарита“, писателят е с ясната идея, че създава един от най-великите руски романи, писани някога. И наистина – дори и невнимателният читател би могъл да забележи, че в романа са събрани основните идеи на Булкагов, умножени по цялата му смелост и честност и събрани с цялото въображение и талант, с които разполага.
Книгата съчетава две сюжетни линии, които накрая се обединяват и като змия, която захапва опашката си, създават окръжност – свят без край, съвършено единство между добро и зло, Дявол и Бог, любов и омраза, ад и рай. Той е издържал теста на времето, на политическия режим, на сменянето на литературни тенденции и течения, на смяната на поколенията. И ги е надживял.
Булгаков би трябвало да бъде доволен. Единственото тъжно е, че така и не доживява финалното представление на лебедовата си песен.
„Рапорт пред Ел Греко“
Близо десетилетие след смъртта на Михаил Булкагов друг писател брои последните си думи и се моли смъртта да не дойде преди да ги е изразходил всички. Но докато руснакът се опитва да събере цялата си творческа философия в единствен роман, един критянин спокойно обръща поглед към собственото си минало, за да даде последен рапорт. Никос Казандакис също не успява да види последната си книга публикувана. Той успява да я завърши, но според думите на жена му Елени, ако е имал повече време, той би редактирал голяма част от „Рапорт пред Ел Греко“.
Книгата е особен вид мемоари. В предговора Елени Казандзакис намеква, че съпругът й е поукрасил с фикция една част от спомените си, но допуска, че е въможно те да съществуват в съзнанието му по точно този начин. В крайна сметка стопроцентовата истинност на някои факти нямат особено значение, защото самият писател смята, че идеята и замисълът са по-важни от действията и последиците. Неговата идея е да се обърне назад към собственото си Аз, да проследи корените на тялото и философията си, да открие началото на Бог, на морето, на любовта и на писателя у себе си. И да се помири с тях.
„Рапорт пред Ел Греко“ говори повече на онези, вече чели Казандзакис, отколкото на онези, които за пръв път се срещат с него. Любимият Крит (в ролята на дома), капитан Михалис (в ролята на бащата), идеите за Бог и светостта са теми, наслагвани продължително в творчеството на писателя. Книгата е неичерпаем източник на цитати, които ще поискате да татуирате в съзнанието си така, че да не избледнеят никога. Ще си представяте морето, пръстта, енергията на Крит. Ще четете Казандзакис и ще искате да сте го познавали. А след тази книга определено ще сте.
Недопустимо е да пропусна този роман, но в същото време притеснението, че каквото и да напиша за него, ще е малко, слабо и недостатъчно, не ме напуска. Все пак – последият роман на Достоевски е неизбежната финална среща с руския класик. 
Написването на романа отнема около две години. Замисълът, обемът, философията и целите му са забележителни. Проблемът за същността и унищожаването на душата, на нейните морални измерения и изтриването на на идеята за Бог от битието се преплитат и създават сложната философска система, по която е изграден романа. Разпадът на семейството, граничността на човешкото достойнство и изтриването на добротелта притесняват силно писателя и той поставя под въпрос смисъла на съществуването.
В края на живота си (както и по цялото му продължание) Достоевски продължава да задава въпроси и да опитва да намери онова камъче, което препъва човека и го превръща в звяр. Но задава и въпросът – възможна ли е надежда за надежда?
Вирджиния Улф се самоубива през 1941 година между действията на собствения си, белязан от емоционални кризи, живот. След нея остават всички нейни публикувани творби, огромното усещане за празнина в сърцето на съпруга й и ръкописът на един роман. Подобно на накои от другите й произведения, той се развива в кратък времеви отрязък и е богат на внушения, спомени и образи. Действието се развива в малко английско село, малко преди началото на ВСВ. Играе се малка пиеса, свързана с английската история, но в нея по-важните участници са зрителите, а не актьорите.
Метофарота за спускането на завесата, за театралната постановка и нейните участници и зрители, е безкрайна и всичко друго освен еднозначна. Именно зрителите са онези, които създават сюжета. Именно те са онези, заради които се случва всичко. Може би не на място, но ще цитирам Ина Григорова с „в спектакъла на лайфа аз съм ръкопляскаща“. 
Самоубийството на писателката не е било спонтанен акт. Тя оставя предсмъртна бележка, в която обяснява причините за действието си и те са аргументирани, дълбоки и болезнени. Дали е писала „Между действията“ и между редовете не е спирала, за да обмисли как ще натъпче джобовете си с камъни, за да се удави по-лесно?
Романът е лишен от евтина мелодраматичност и по нищо не показва емоционалното състояние на авторката си. Поне на пръв поглед. Но ако го четем с мисълта, че да – това е последната книга на Вирджиния Улф, чието публикуване тя не доживява, няма ли да го погледнем от съвсем друг ъгъл?
Самата тя не участва в издаването на „Между действията“. Не го редактира, не го публикува, не наблюдава успеха му. Тя е просто зрител, който си тръгва преди представлението да е започнало. И така режисира съдбата му.
Други статии
5 задължителни аксесоара за университета
„Малкият принц” от Orange center в подкрепа на УНИЦЕФ България
Все още няма коментар.